неделя, 17 август 2014 г.

Среднощните бягства от нашите дневни страхове

Като деца четяхме Джани Родари и си мечтаехме да отворим магазинче със две полички и да продаваме надежда за всички.

Днес сме вече големи. Под леглата ни не се крият чудовища и в сенчестите ъгли на стаята няма таласъми. Да, ние вече сме големи. Не гледаме Сънчо. Лягаме късно. Пием качествен алкохол. Упорито съкращаваме живота си с вредни навици. Вървим по пътя си на безсрамни възрастни. Поемаме отговорност и отчаяно се стараем да бъдем безгрешни.

Вече не сънуваме кошмари, защото нощем сме твърде заети да бягаме от дневните си страхове. Да търсим топлина и да просим любов от непознати. А най-страшното в нашите среднощни бягства е, че никога не можем да избягаме достатъчно далеч, защото вече сме големи и знаем, че няма кой да ни даде всичката своя надежда.

* * *

Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал… познайте какво?
— Надежда. Надежда за всички.

„Купете! С отстъпка за вас!
Всеки трябва надежда да има!“
И на всеки бих давал аз,
колкото трябва за трима.

А на тоз, който няма пари
и само отвънка поглежда,
бих му дал, без да плаща дори,
всичката своя надежда.

понеделник, 11 август 2014 г.

Строителна площадка

Животът ми е строителна площадка.
Мечтите ми, разпилени, се губят в общия безпорядък.
Страховете ми стърчат като ръждясали пирони от най-опасните места.
А основите поддават, разядени от разочарования.

Сърцето ми е строителна площадка.
Майстори влизаха и губиха време в напразни опити да наредят разбитата мозайка.
С кални обувки и груб език, те унищожиха завинаги някои от най-крехките елементи.
Все още не съществува лепило, което да поправи всички щети.

Уморих се от тези безкрайни ремонтни дейности.
Да инвестирам в строителни материали и нови надежди.

Де да можех да избягам от тази строителна площадка.
Де да можех да избягам от жовата си, от себе си...