петък, 29 май 2015 г.

Кога започва животът?

Най-късно когато стоиш на един оранжев диван, в един средно голям апартамент.
Петима възрастни и едно три месечно бебе. Една майка, предадена от бащата на детето си, с болезнено оголени нерви и трескав поглед.

Сблъсък на поколения или живот в различни стадии?

Разговорът между възрастните се върти, около настоящето. Обсъждат се спешни мерки и методично се конструира план за действие. Говори се за неплатени сметки, за предстоящи срещи с адвокати и банкови служители. В средата на стаята се събира камара с чанти. Вече повече от час имам чувството, че се намирам в някакъв ниско бюджетен филм с кофти сценарий. Погледна ми за пореден път отскача по лицата на всички заобикалящи ме, само за да се прикове отново върху чантите в средата на стаята. Бягство или спасение?

Вече отдавна не следя разговора. Въздухът е пропит с разочарование, страх и гняв. Странно, но точно в този момент емоциите са по-лесни за разбиране от думите. Продължавам да се взирам сляпо в чантите. Рационалната част от съзнанието ми ликува, хаотичната ситуация е подчинена на структуриран план. Чантите са стегнати и спасението е паркирано на улицата. 100 километра на югозапад светът със сигурност ще изглежда различно. Значи бягството е спасение?! Ново начало, готово решение, изпитана формула.

Стоя на този оранжев диван между четирима възрастни и едно бебе. Сякаш вселената се е разцепила на две, всяка част лети с небивала скорост и двата свята коледират пред очите ми. От едната страна света на разумните и рационални възрасти, за които е детска игра да създадеш от един край ново начало. Възрастните, за които животът сякаш има вградена функция рестарт.
А от другата страна едно беззащитно бебе, което наистина току що е започнало живота си...

Поемам си въздух. Нима никой друг на този оранжев диван не си дава сметка, че живота започва само веднъж? Нима е по-лесно да вярваш във втория шанс и новото начало, отколкото да се примириш с голата истина?

Спасение и бягство не съществуват... Защото дори и на край света, онези чанти, които сега така търпеливо чакат в средата на стаята, ще бъдат с теб. А е невъзможно да събереш багажа си, без между катовете дрехи да се промъкнат спомени от едно минало с оранжев отенък.




сряда, 27 май 2015 г.

Един почти фантастичен разказ

Мари обичала да мечтае, когато била малко момиче.
Мари обичала да мечтае като девойка.
Мари била вече млада жена и все така обичала да мечтае.

Мари е героиня в прозаична история, която вероятно не си струва да бъде разказана. Но защо да се занимаваме с вероятности, когато най-големите изненади се крият в прозаичните неща.

Та да се върнем отново към мечтателката Мари. Тя до толкова била заета да мечтае живота си, че дори не забелязвала, когато мечтите й се сбъдвали. Да пилее мисли по реалността не било в природата й. А всяка сбъдната мечта била веднага измествана от нова. 

С времето Мари станала толкова добра в мечтаенето, че буквално умеела да превръща мечтите си в енергия. Тази почти вълшебна мощ, която учените все още не можели да подчинят на своите логични закони, обгръщала Мари като кралска мантия от светло синьо кадифе.

Всеки, който, случайно или не, се докоснел да мантията на Мари, сбъдвал мечтите си от 3 до 5 дни. А хората, които били здраво стъпили на земята и обикновено не инвестирали време в пожелателно мислене, изведнъж започвали  да мечтаят.

Мари и нейната мантия станали известни. Скоро хората от цялата страна искали да се докоснат до това вълшебно покривало. Всички информационни източници докладвали за хиляди мечтани чудеса, случили се на различни хора.

Масовата истерия ставала с всеки следващ ден все по-голяма и единствено Мари не била разбрала нищо за цялата шумотевица. Тя била твърде заета да мечтае живота си и да произвежда енергия. Мантията ставала все по-голяма. С времето започнала да покрива все по-голяма част от Мари. Това обаче не правело впечатление на никого, тъй като всички били заети да търсят бърз начин за сбъдване на мечтите си.

Един хубав слънчев ден мантията от светло синьо кадифе станала толкова голяма, че покрила изцяло Мари. От този ден нататък никой никога повече не видял мечтателката. Тя сякаш била потънала в дън земя.

По някаква тъжна случайност, хората разбрали, че се е случило нещо ужасно, едва когато една мечта се сбъднала след цели 6 дни.