понеделник, 15 септември 2014 г.

Horror

- Сложно е! - бяха последните й думи. Мрачният блясък в очите й и тъжната й усмивка се бяха запечатели в съзнанието му. Споменът за нея бе жигосан дълбоко в мислите му. И сега го преследваше.

Промъкваше се в сънищата му като безплътна сянка. Усещаше присъствието й. По тялото му пропълзяваха ледени тръпки. Бе му станало навик да поглежда през рамо преди да завие по някоя тъмна уличка вечер. Въображението му му погаждаше подли номера и превръщаше най-обикновени ситуации от ежедневието в зловещи етюди.

Дните му приличаха на зле написани откъси от незавършена пиеса за поредния идиот, имал погрешната идея в погрешното време. Чувстваше се заклещен между редовете на първо действие, вечно тръпнещ в очакване на развръзката. Само дето на този свят имаше безброй пиеси, завършили покрити с прах на пода на някой мухлясал килер. Недописани и забравени.

Най- глупавото бе, че една част от него се наслаждаваше на тази ситуация. Извличаше болна, мазохистична наслада от безизвестното, страха и чакането в тъмното. Изтръпваше всеки път, когато гласът й прокънтяваше в мислите му и в същото време изпадаше в захлас. Извикваше отново и отново споменът за онзи последен разговор пред очите си и мрачно се усмихваше.

Точно тази мазохистична част от неговата същност се чувстваше уютно, заклещена между редовете и се наслаждаваше на чувството на безпомощност, което постепенно го обхващаше. Все още обаче отчаянието му не бе достигнало критични стойности и той успяваше да намери сили за борба срещу тази мазохистична примиреност.

Правеше всичко възможно да игнорира тъмнината и да се отърве от пропитите със страх мисли. Всяка сутрин му идеше да скочи от леглото с яростен вик. Да запретне ръкави и напише сам проклетата развръзка. На ярката утринна светлина му бе по-трудно да се примири с чакането. Посягаше към телефона, твърдо решен да сложи край на всичко това и да получи своя отговор. Но винаги точно преди да набере номера, крехката й бледност изникваше пред очите му. А вместо телефония сигнал от слушалката се разнасяха последните й думи: Сложно е!

С невиждащ поглед той връщаше слушалката обратно на мястото й и потъваше в мрачния капан на първо действие. Това упражнение се повтаряше вече всяка сутрин в продължение на близо седмица.
Събота сутрин той нервно се въртеше в напразни опити да си открадне още няколко часа сън, когато телефонът извъня.

В първия момент помисли, че сънува.  Само след миг обаче се спусна със свирепа настървеност върху слушалката, така сякаш очаква от там да изскочи банда телефонни демони, с които ще трябва да се бори за душата си.

- Да... - разнесе се пресипналият му от вълнение глас. За един ужасяващо дълъг миг помисли, че все пак сънува, тъй като от другата страна не се чуваше нищо друго освен болезнена тишина. Изведнъж накъсано дишане и объркан словесен поток го освободиха от оковите на първо действие.

- Знам, че не ти дадох отговора, който очакваше. И че това продължи по-дълго от разумното. Не биваше да те оставям така... да тънеш в неизвестност. Знам, че не трябваше да бягам, а да опитам да говоря с теб. "Сложно е!" не е задоволителен отговор, на който и да е въпрос още по-малко на въпроса, който ти ми зададе. Но се нуждаех от време и спокойствие. А и наистина беше сложно или поне аз го направих такова. Просто... просто ми трябваше време да осъзная, че всяка сложност е без значение, защото те обичам и защото ти ме обичаш... И да... защото отговорът ми е "да". Искам да прекарам живота си с теб!


събота, 13 септември 2014 г.

Разминаване


Нощта държеше в плен целия град. Стрелките на стенния часовник глухо отекваха, а последната свещ бавно и тихо догаряше.

Не можеше да заспи и не искаше. Беше се свила под една мека завивка и разсеяно следеше с поглед сенките, които се гонеха по стената. Светлините от преминаващи коли, уличната лампа и пламъкът на самотната свещ. Всички те хвърляха отблясъци върху празната стена и оставяха своите невидими отпечатъци там. Гонеха се, приливаха едни в други, а накрая неизменно изчезваха.

Някой ден и тя щеше да изчезне. Да се изгуби и може би дори да бъде забравена. 
Този ден бе все още далеч, но въпреки това, тя имаше чувството, че бавно чезне. И с всяка следваща секунда губи все повече и повече от себе си.

Тъжна история. Съвременна драма, без драматичен край. 

Те бяха млади. Той имаше мечти. А тя бе горда и упорита. Той бе дързък и не се страхуваше от неизвестното. Тя минаваше за здраво стъпила на земята. Той живееше сега. Тя мислеше за утре. Той събираше пари за еднопосочен самолетен билет. Тя учеше за кандидат студентски изпити. Той  я целуна за последно и замина. Тя стана студентка.

Известно време успяваха да поддържат връзка. Той разказваше за вълшебни места и в очите му блестеше страст. Дните обаче минаваха. Тя ходеше на лекции, а неговото приключение започваше да се превръща в борба за оцеляване.

Постепенно изгубиха контакт. Остана само споменът за парещи устни и неизживени младежки радости. Минаха още доста безсънни нощи, докато тя събра сили да погледне истината в очите. Бъдещето вече не я интересуваше. Не влагаше усилия, нито желание. Бавно и сигурно се проваляше в начинанията си, но дори и това не я интересуваше. Гаснеше. Също като пламъка на онази свещ.

Преди няколко месеца нямаше смелост да бъде неразумна. Тогава дори и не си бе помислила да тръгне след него. Но сега вече знаеше, че това бе единственото правилно решение.

Щеше да замине!  Да го открие!

Сменяше работа след работа. Всяка следваща квартира бе по-мизерна от предходната. Спестяванията му отдавна се бяха стопили. 
От седмици преживяваше единствено на късмет и милостиня. Беше се откъснал напълно от света, към който преди принадлежеше. Продаде компютъра си, за да не нощува на улицата. 

Ала колкото и мизерно и дори нещастно да живееше, с всеки следващ ден сбъдваше по една своя мечта. Виждаше с очите си места, за които само бе чел. Срещаше се с невероятни хора. Общуваше, учеше се, поемаше рискове и разчиташе само на себе си.
За няколко месеца бе израснал с години.

Скитникът в него видимо ликуваше и копнежа му по нови приключения ставаше все по-голям. И ако не бе споменът за топлите й устни и желанието да ги покрие отново със своите, приключенския дух със сигурност щеше да надделее.

Но колкото повече време минаваше, толкова по-сериозно се замисляше за бъдещето. За нея. За възможността да остареят заедно. Една сутрин се събуди и вече знаеше, че това бе единственото правилно решение.

Щеше да се върне! Да я открие!