петък, 26 септември 2014 г.

Някъде в Люксембург


Следобед. Един път и една кола. Тиха музика и вятър в косите ми. Няма посока, нито навигация.

Има един особен вид романтични филми. Тя и Той се срещат в първите 10 минути. Тя и Той се влюбват. Тя и Той се скарват. Тя и Той се сдобряват в последните 10 минути. Тя и Той заживяват щастливо. А понеже режисьорите обикновено са наясно, що за шедьовър са създали, липсата на актьорска игра и смислен сценарии се компенсират с вълнуващи пейзажни кадри.

Днес изведнъж се оказах точно в един такъв филм. Слънцето грееше с изненадваща сила за края на септември. Тесни празни пътища, които се вият между безкрайни зелени поля. А по полята кротко пасат крави. С любопитство повдигат глава, когато колата премине край тях. Лозови масиви и малки селца с павирани улици.

Винарна в дясно, аромат на ферментиращо грозде витае във въздуха. Веднага след това, малка бяла къща със старинни капаци за прозорци. Розови мушката върху перваза на терасата. Църква в центъра на селото. Деца тичат по улицата й. И дама на средна възраст подвиква след тях на френски.

Нови поля. Нов път. Нови завои. Още крави. Ограничение на скоростта и зад последния завой изниква ново село. Малки къщички в различни цветове, сгушени в далечината. Красива голяма постройка на преден план. Жълта фасада, вито стълбище и градина с все още летни цветя. Нов завой и табела с зачеркнато име.

Реката се вие отстрани, колата се изравнява с голям товарен кораб, а после пътят се разделя на две...


- Ляво или дясно?
- Ляво! 

Точно там. Някъде в Люксембург, осъзнах, че не съществува такова нещо като "правилна посока". Защото всеки път, по който тръгнеш с усмивка, те отвежда на красиви места!


сряда, 24 септември 2014 г.

Мълчание

Поетът мълчи. Дъждът мие прозореца ми. Романтиката си замина с края на лятото. Остана есенната тъга, премесена със септемврийски студ.

Поетът продължава да мълчи. Дъждът утихва. Идилията на мига се изгуби на дъното на празната бутилка вино. Остават мислите ми, заплетени в емоционален лабиринт.