Завинаги заедно

Вървеше по главната улица с високо вдигната глава. Вятърът се заиграваше с къдриците й, а погледа й замечтано блуждаеше. Понякога се спираше пред някоя витрина и оставаше така загледана в нещо дребно, после се усмихваше и отминаваше. Не бързаше нито се бавеше просто вървеше. Нямаше цел, още по-малко посока. Единственото, което я тласкаше напред бе непреодолимото желание да се движи.

В съзнанието й се лутаха хиляди объркани мисли. Въпреки това не мислеше нито чувстваше просто вървеше. Срещаше открито погледите на непознати, любезно се усмихваше и се разминаваше с тях. Кратък миг, отчаян зов за помощ.

Отметна назад няколко непокорни къдрици, паднали през очите й, и го видя. Вървеше на около двайсетина крачки пред нея. Беше невъзможно да е той, но и нямаше начин да се е припознала. Носеше същото тъмносиньо палто като в деня, когато се запознаха. Косата му също толкова черна, а походката досущ така уверена. Движеше се винаги по един и същи начин без значение дали бърза, или е излязъл на разходка в неделя сутрин. Стъпваше плавно, леко, с подчертана елегантност. Винаги когато вървеше до него се чувстваше невероятно тромава и в същото време ужасно горда. Той далеч не беше красавец, но бе от мъжете, по които в даден период от живота си всяка жена се е заглеждала. Излъчваше увереност, сила и спокойствие. Караше я да вярва, че няма невъзможни неща и я насърчаваше да гони целите си.

Много хора виждаха в него само изтънчения и съвършен джентълмен, наслаждаваха се на историите, които той така увлекателно разказваше и го възприемаха като пример за подражание.
В началото на познанството им тя също бе пленена от идеалния му образ и дълбоко вярваше, че е непогрешим. С времето обаче опозна мъжът, които се криеше зад изисканите маниери и красивите думи. Сблъска се със суровия му нрав, с противоречията, които го измъчваха и разкъсваха, с пороците и пристрастията му. Известно време вярваше, че може да го промени, да изкорени лошите черти от характера му и да го направи наистина идеален. Вложи усилия и енергия, които въпреки цялото й усърдие си останаха безрезултатни. Той не можеше да бъде променен. Беше такъв, какъвто е нито повече, нито по-малко. И когато осъзна това тя го обикна.
Вече не го идеализираше, нито опитваше да го промени просто го обичаше. А той се раздаваше. Стараеше се, правеше дори невъзможното само, за да я накара да се усмихне. Казваше, че иска да е винаги щастлива, защото само тогава и той би могъл да бъде щастлив.

Поклати глава, за да избута настрана спомените и ускори крачка. Трябваше да го настигне, да го види, да чуе гласът му, да го докосне. Затича се леко и когато го наближи извика името му, но той не се обърна. Настигна го, препречи пътя му и се вгледа отчаяно в лицето му, само за да види, че това не е той. Непознатият пред нея учтиво я попита дали може да й помогне и побърза да се отдалечи, когато видя, че тя не може да му даде смислен отговор.
Остана да стои на средата на улицата, изгубена в мислите си.
 Нямаше как да е той... знаеше.

Знаеше, но отказваше да повярва. За нея той винаги щеше да е жив.
Продължи да върви по главната улица с високо вдигната глава. Беше тъжна, самотна  и объркана, но не плачеше вместо това вървеше все напред и се усмихваше широко, защото единствено така той щеше да остане завинаги с нея.
Завинаги заедно в хубавите спомени от миналото и щастливите моменти от бъдещето.

Тя трябваше да е щастлива, защото само тогава той също щеше да бъде щастлив и щеше да се радва на неиното щастие, без значение къде е.