Население: 7 364 570 (преброяване 2011)
Прираст: −5.1 /1 000 души (2011)
Раждаемост: 9.6 /1 000 души (2011)
Смъртност: 14.7 /1 000 души (2011)
Продължителност на живота: 73.8 години (2011)
Коефициент на плодовитост: 1.51 живородени деца/жена (2011)
Детска смъртност: 8.5 смъртни случаи/1 000 бебета (2011)
Мисля, че няма нужда да пояснявам за коя държава се отнасят тези данни, за съжаление това е пределно ясно за всеки. Не гарантирам за тяхната коректност, защото източникът е Уикипедия, но и не мисля, че една сбъркана цифра зад запетаята би била в състояние да промени жестоката реалност.
И не, нямам намерение с публикацията си да правя агитация сред младите хора. И да ги призовавам към рискове, да убеждавам колко е хубаво да имаш дете пък било то и в разпадаща се и изгнила отвътре държава.
Моля, не ме разбирайте погрешно аз обичам родината си и ми е болно за състоянието, в което се намира. Но не обичам държавата си, защото и тя не ме обича. Не ме подкрепя, не ме защитава и не веднъж ясно ми е показала, че ако не си помогна сама няма кой друг да го направи.
В България ако те нападнат на улицата, първата ти мисъл е, на кой мъж от семейството си можеш да се обадиш, за да те спаси. Не звъниш в полицията, защото знаеш, че е безсмислено.
Ако се разболееш, се обаждаш на стринка си и я молиш да се свърже с нейната съседка от третия етаж, защото знаеш, че мъжът й е лекар в болницата. Не отиваш веднага в спешното отделение нито викаш линейка, защото не искаш да чакаш цяла нощ на носилка в коридора на спешна помощ и да се влошиш вместо да получиш помощ.
А ако искаш да бъдеш доволен и дори победител след схватка с българска институция, наистина ти трябват стабилни връзки и умение да се възползваш от тях.
Ето защо на фона на тази жестока реалност, намирам за добро и смислено решение живота в чужбина. Веднъж когато се установиш и почувствах сигурността и възможностите на една нормална държава, разбираш какво е да бъдеш щастлив, заради самото щастие.
Разбира се чужбина не означава червен килим от летището и къща с веранда и басейн. Чужбина това са жертви, усилена работа, много компромиси, стабилни нерви и желание за успех. С малката разлика, че когато тук полагаш усилия в даден момент те биват оценени.
И да, говоря от позицията на човек, който не живее в родината си и няма намерение скоро да се връща там. Само че когато поживее човек малко извън родните предели рано или късно достига до един повратен момент. Среща себеподобни. И след като преодолее първоначалната еуфория, че не е самичък в този голям чужд свят, среща разочарованието.
Понякога в чужбина само срещата с още един единствен българин е достатъчна да ти напомни от какво си избягал. Защото това рядко е среща, оставаща в границите на доброто възпитание. За жалост доста по-често се превръща в цирк. Разговори на висок глас, оплакване от отношението на кореняците, тънки сметки как да прецакаме на дребно системата и не толкова защото ни се налага, а защото ни е навик. Завист. Злоупотреба с доверие и добронамереност. Подливане на водица по български заради тръпката.
Малко са хората, които осъзнават, че да живееш в чужбина означава да правиш компромиси. Да уважаваш една чужда култура и да се научиш да живееш с нея, да бъдеш учтив и толерантен, защото другите няма как да бъдат такива към теб, ако и ти не си такъв. Да спреш да виждаш себе си като жертва на системата и да започнеш да се бориш. Да повярваш в себе си и да се докажеш, защото тук ще бъдеш забелязан. Да научиш езика и да спреш да се сърдиш, когато те поправят, а да благодариш. Защото това не е унижение, а помощ. Да изкорениш от себе си отровата и предразсъдъците на човек идващ от ада.
Но ние не само сме изчезващ вид. Ние отказваме да еволюираме.
Ето защо започвам да си мисля, че проблемът на нашата България не е липсващата държава, а липсващите хора, които да създадат тази държава. Оплакваме се от системата и от начина по който тя се отнася към нас. Отказваме се да се борим и избираме чужбина.
Добре, но защо и там си показваме мурафетите?!
Няма коментари:
Публикуване на коментар