петък, 7 декември 2012 г.

Без тема

В снежни мързеливи петъци като този ме сърбят ръцете да пиша... Ей така заради самото писане. Не толкова, защото имам какво да кажа, а просто за удоволствието да си поиграя с думите.

Да хвана химикала и да нахвърлям мислите си върху лист хартия, да драскам в полето и извън него. Да рисувам странни завъртулки, докато търся точната дума за изречение, което така или иначе няма смисъл.

Обичам да пиша, а с годините се убедих, че написаното има стойност, само ако в него има вложена емоция. Само когато имаш вдъхновение и изгаряш от желание да разпилееш чувствата си по белия лист. Единствено в тези моменти няма нужда да търсиш подходящите думи, нито да обмисляш как да продължиш и дали, в това, което пишеш има смисъл. Тогава всичко се случва от само себе си. Думите сами намират местата си, подреждат се една след друга, оформят добре структурирани и завършени мисли. Пишеш без това да те натоварва или обременява, пишеш защото трябва да го напишеш, защото знаеш как и искаш да го направиш. До момента, в който спреш, защото си усетил, че е дошъл краят. Поставяш последния препинателен знак и знаеш, че всяка дума си е на мястото. А когато препрочетеш написаното не можеш да повярваш, че то е плод на твоето съзнание.

Но в дни като този вдъхновението ми липсва, а аз изгарям от желание. Искам да си играя с думите, да им предам живот и нов смисъл, да намеря отражението си в тях или пък да се изгубя сред тях...


Ще се изгубиш ли с мен?
Ще ми позволиш ли да напиша името ти...

Няма коментари:

Публикуване на коментар