Вътрешни демони

Искам толкова много неща, че понякога желанието ме парализира. Отнема способността ми да разсъждавам и да живея. Превръщам се в безсилен наблюдател на събитията от живота ми. Виждам грешките си, усещам болката от изгубеното и вкусвам горчилката от случилото се, но не мога с нищо да помогна. Просто стоя и наблюдавам. Искам да се боря рамо до рамо с моето аз. Знам дори как да победим, но не мога да помръдна.

Рационалността сякаш напълно е напуснала онова мое жалко подобие. Сега то е разкъсвано от терзания, противоречиви емоции и безпочвени страхове. Свило се е в ъгъла и позволява на неговите собствени демони да го погубят. Да ни погубят. Искам да му изкрещя да се вземе в ръце. Да го хвана и да го разтърся, да му покажа правилния път и да му кажа, че няма от какво да се страхува. Но не само съм парализирана, но и за мой ужас осъзнавам, че нямам право да се меся.

Моето наивно аз трябва да извърви пътя, по който е тръгнало. Да се сблъска с последиците от направените избори и да понесе своята част от отредени му гадости. Да се бори за мечтите си и да се отдава на желанията си. И аз нямам никакво право да го спирам, въпреки че от моята позиция всяка направена крачка е грешка.

Ето защо стоя в страни, наблюдавам мълчаливо и съдя строго. Ядосвам се, проклинам и се заричам, че в мига, в който поема отново контрола ще наложа ред. Ще послушам разума си и с един замах ще унищожа всички онези вътрешни сенки на съмнение, страх, самосъжаление, слабост, нерешителност и неосъществими копнежи. Ще спра да желая и да въздишам по невъзможното. Ще бъда разумна и ще се науча да се концертирам върху съществените неща.

Повратния момент настъпва, отново владея себе си. Вече не просто усещам и виждам всичко, но мога и да контролирам процеса на вземане на решения. Миг по-късно се намирам на същия път, по който бе тръгнало моето жалко подобие, вървя в същата посока и с надежда да достигна до осъществяването на същите желания, докато вътрешните ми демони продължават да ме разкъсват и погубват.