сряда, 2 януари 2013 г.

Усмивката



- Днес явно отново ще бъде мрачен ден!
- Защо?! Няма нито един облак, а слънцето отдавна изгря.
- Но, не и усмивката ти...
- Какво... какво искаш да кажеш с това?
- Искаш ли кафе?
- Не отговори на въпроса ми!
- Нито ти на моя!
- Да... благодаря. Ще пия кафе.
- Черно?
- Черно!

- Какво искаше да кажеш? За това с усмивката ми... Какво й е?!
- Няма я.
- Как така - няма я?
- Вече не се усмихваш.
- Говориш  глупости! Как да не се усмихвам?! Усмихвам се! Днес се усмихнах на пощальона, а после и на съседката... Усмихнвам се! Какво ти става?!
- Не, скъпа, не се усмихваш. На устните ти вече не изгрява усмивката, в която се влюбих. Онази топла и вълшебна усмивка, която обагряше устните ти, правеше ги още по-рози и съблазнителни, а накрая достигаше до очите ти и ги озаряваше с искреност и радост. Вече не се усмихваш така! Да, усмихваш се любезно, усмихваш се по навик, усмихваш се дори тъжно и по необходимост, но не и истински.

- Искаш ли допълнително?
- Не, благодаря ти. Беше много вкусно.
- Радвам се.
- Ти сготви, аз ще измия. Почини си.
- Чакай!
- Какво?
- Мислих... мислих за това, което каза по-рано днес. Аз... съжалявам!
- За какво съжаляваш?!
- За това, че вече не съм себе си.. Че вече не съм жената, в която се влюби.
- Ти винаги ще бъдеш жената, която завладя сърцето ми.
- Но вече, не съм жената, която те прави щастлив.
- Скъпа, аз...
- Ти имаш право!
- Вече не се усмихвам, поне не и както преди. Не се радвам на малките неща, не съм... не съм себе си.
- Но, защо?!
- ... защото... защото ме е страх!
- От какво?
- Страх ме е... страх  ме е да не те изгубя!

Няма коментари:

Публикуване на коментар