Усмивката

- Днес явно отново ще бъде мрачен ден!

- Защо?! Няма нито един облак, а слънцето отдавна изгря.

- Но, не и усмивката ти...

- Какво... какво искаш да кажеш с това?

- Искаш ли кафе?

- Не отговори на въпроса ми!

- Нито ти на моя!

- Да... благодаря. Ще пия кафе.

- Черно?

- Черно!

- Какво искаше да кажеш? За това с усмивката ми... Какво й е?!

- Няма я.

- Как така - няма я?

- Вече не се усмихваш.

- Говориш  глупости! Как да не се усмихвам?! Усмихвам се! Днес се усмихнах на пощальона, а после и на съседката... Усмихнвам се! Какво ти става?!

- Не, скъпа, не се усмихваш. На устните ти вече не изгрява усмивката, в която се влюбих. Онази топла и вълшебна усмивка, която обагряше устните ти, правеше ги още по-рози и съблазнителни, а накрая достигаше до очите ти и ги озаряваше с искреност и радост. Вече не се усмихваш така! Да, усмихваш се любезно, усмихваш се по навик, усмихваш се дори тъжно и по необходимост, но не и истински.

- Искаш ли допълнително?

- Не, благодаря ти. Беше много вкусно.

- Радвам се.

- Ти сготви, аз ще измия. Почини си.

- Чакай!

- Какво?

- Мислих... мислих за това, което каза по-рано днес. Аз... съжалявам!

- За какво съжаляваш?!

- За това, че вече не съм себе си.. Че вече не съм жената, в която се влюби.

- Ти винаги ще бъдеш жената, която завладя сърцето ми.

- Но вече, не съм жената, която те прави щастлив.

- Скъпа, аз...

- Ти имаш право!

- Вече не се усмихвам, поне не и както преди. Не се радвам на малките неща, не съм... не съм себе си.

- Но, защо?!

- ... защото... защото ме е страх!

- От какво?

- Страх ме е... страх  ме е да не те изгубя!