Автобусът спира на поредната спирка. Слепец и куче водач се качват. Жизнено поздравяват шофьора и се губят някъде навътре към празните седалки. Аз оставам в мислите си при тях. Истинската, отправена сякаш към целия свят, усмивка на слепеца и топлия, изпълнен с загриженост, поглед на кучето.
Нова спирка. Нови хора. Възрастна двойка. От онези дето знаеш, че са остарели заедно и при това са били щастливи. Тя с лилава риза на розови и бели карета. А той в червено на сини и жълти карета. Лицата им излъчват спокойствие и споделена радост. Някак съзаклятнически се усмихват един на друг. Той протяга ръка и обгръща раменете й. Мил жест, направен далеч не по навик.
Моята спирка. Автобусът спира. А аз се колебая. Да сляза ли?
Хвърлям бърз поглед към слепеца. Дрехите му разказват за лишения и неравностойни битки. Ала той продължава да се усмихва без задни мисли и без тъга.
Обръщам се напред към възрастната двойка. Тя е облегнала глава на рамото му, а той я гали нежно.
Слизам. Вън вали. А във въздуха витае щастие. Заразно щастие.
Няма коментари:
Публикуване на коментар