четвъртък, 2 май 2013 г.

Една пейка

И стоя на една пейка в един обикновен университетски парк. Очарователен точно заради своята обикновеност. Зелена трева. Истинска - нашарена с маргаритки и все още жълти глухарчета. Слънцето грее срамежливо и от време на време си играе на криеница с облаците. Чуват се птички и приглушени разговори. Хората на бъдещето. Днешните студенти. Млади, пълни с енергия. Неизчерпаем копнеж за живот и жажда по приключения. Тук таме някое угрижено лице и може би някой друг неиздържан изпит. Със сигурност обаче още много други предстоящи и някой ден гарантиран фронтален сблъсък с реалния живот.

Но сега в този парк, времето е спряло. Всички съществуват в една почти идеалистична реалност между последния купон и  лятната сесия. Един чете вестник, други двама се целуват, трети кара колело, а четвърти просто си лежи на тревата. Всичко е идеално простичко, може би дори обикновено.

Аз стоя на моята пейка и за пореден път препрочитам едно и също изречение. Концентрацията, мотивацията и смисълът отново коварно ми се изплъзват. Оставам сама с мислите си и простичките контури на нещата се размиват в сложни питания. Незнайно защо в съзнанието ми изниква спомена за един бивш съученик. Невзрачно момче със странно име и странна същност. Никога не ни е свързвало нищо, освен съседните чинове в съседните редици и един общ приятел. Пътищата ни се разделиха в 6ти клас. Живеехме все още в един град, но вече ходехме в различни училища.

В 9ти клас го видях за първи път след няколкогодишна вечност. Съседни маси в един семеен ресторант. Неочаквана, но обикновена среща. Познах първо майка му, а после дълго се взирах в лицето му, за да открия някаква мимолетна прилика с онова странно момче. Не я открих, но разбрах, че странността има много измерения. Сега той бе с дълга коса, вързана на опашка и черни дрехи. После чух, че започнал да свири на китара.

11ти клас. Нова среща. Оживено кръстовище, през делничен ден и светофар, който свети зелено. Разминахме се и си разменихме по едно "здрасти". Държеше запалена цигара и бързаше в неизвестна посока.

12ти клас. Аз отново стоях на една пейка в един друг парк. А той стоеше на отсрещната пейка и целуваше едно момиче. Русо, нежно и някак добро. Пасваха си. Черните дрехи бяха заменени с дънки и тениска. Цигара нямаше, само целувки и споделена самота между двама влюбени.

Стоя сега на моята пейка в този парк. И се чудя, как се сетих за него. Но колкото и да ми е интересно това, някак още по-интересно ми е, какво става сега с него. Какво прави с живота си? Как ще го изживее, какво ще постигне, дали ще постигне нещо?
И кога и според чии критерии се смята, че някой е постигнал нещо?!

Стоя и се чудя. Какво става с мен и с моя живот? Как ще го изживея и какво ще постигна?! Дали ще е това което искам и знам ли какво искам?

Слънцето грее срамежливо. Времето е спряло. Всички съществуват в една почти идеалистична реалност. Един чете вестник, други двама се целуват, трети кара колело, а четвърти просто си лежи на тревата. Всичко е идеално простичко, може би дори обикновено.

Стоя на една пейка в един обикновен университетски парк, мисля за сложни неща и все не мога да науча най-важното. Очарованието на живота е в простичката обикновеност.


Няма коментари:

Публикуване на коментар