Сега знам, че трябваше да я последвам. Без да мисля. Без да пресмятам всички разумности и неразумности. Трябваше просто да я уловя за ръка и да я оставя да ми покаже света през нейния замечтан поглед.
Кой знае може би тя щеше да ме излекува от циничната и трезва преценка на мъж, здраво стъпил на земята. А аз... Аз може би щях да успея да преброя луничките й или пък да уловя някой слънчев лъч в косите й.
Може би... Трябваше...
Трябваше, но тя се изгуби, а на нейно място се появи една жена с любезна усмивка и трезв поглед над нещата. Няма и следа от игривите лунички. Сега те са умело прикрити с грим, а слънчевите лъчи, в косата й, са опънати на строг, делови кок. Зад дежурната любезност прозира дебел слой от заразната циничност на зрелите хора.
Взирам се в очите й с надеждата да открия там поне искрица от онова вечно усмихнато и по детски наивно момиче. Но срещам само студения рационализъм на жена, която няма време да мечтае. Дълбоко в мен се надига вълна от огорчение и вина. Аз ли бях това?! Аз ли съм причината?! Аз ли я направих такава или животът?!
Но... но може би това сега не е от значение. Може би сега е мой ред да прошепна "Ела!" и да се надявам, че тя ще пресмята по-малко разумности и неразумности и просто ще ме последва. Може би все още не е късно и за двама ни.
Може би...
Може би ще успеем да се излекуваме взаимно от тази цинична трезвост.
Няма коментари:
Публикуване на коментар