И да знам, че горните редове имат привкус на захаросана глазура, полята върху разпродажба за позитивно мислене. Знам... че животът често криволичи. Завлича ни в неподозирани канавки и мрачни тунели. Залива ни с кални разочарования и лепкави страхове. Вкарва ни в омагьосани кръгове. Понякога ежедневни, друг път мисловни.
Знам и понякога ми се иска да си остана там. На дъното. В поредния тъмен тунел. Да лъскам разочарованията до блясък и да слугувам на всесилните страхове. В такива моменти продължавам да се въртя в кръг, въпреки че вече отдавна ми се гади и всяка мисъл се е завъртяла поне милион пъти в мен, а после и около мен. Знам и въпреки това ми се иска да остана, защото това е лесният начин.
А трудният начин... е той разбира се е труден. Но не защото трябва човек да се изправи и да се разходи до другия край на тунела, където вероятно ще срещне прословутата светлина. Трудният начин е труден, защото преди всичко трябва да си зададем въпроса: "Защо?!". Защо стигнахме дъното? Защо сме в този, лишен от надежда, тунел? Защо допускаме тези разочарования да ни наранят? Защо се страхуваме? Защо продължаваме да тъпчем в коловозите на ежедневието, дори когато не сме щастливи?
А най-трудното в тази цялата история с трудния начин е да знаем, кога трябва да спрем да си задаваме въпроси и все пак да се разходим до другия край на тунела!
Поглеждайки така на нещата е разбираемо, защо понякога избираме да си останем там, където сме. Когато избереш лесния начин няма излишни въпроси, няма отговори, които чакат да бъдат намерени. Нито решения, които трябва да бъдат взети. Има ги само излъсканите до блясък разочарования и добре познатите омагьосани кръгове.
Няма нищо лошо, срамно или недостойно, че от време на време си избираме лесния начин. Хубавото обаче е, че всеки нов ден ни дава възможност да изберем, по кой от двата начина искаме да изживеем остатъка от живота си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар