Времето надбягва се с тишината.
А миналото чука на вратата.
Отварям. А то се пъха по терлици в топлата стая. Мълчим си. Нима има какво да си кажем?! То ме поглежда някак изпод вежди. Изпълнено с очакване, а може би дори страх. Иска ми се да му кажа нещо мило. И докато ровя из съзнанието си за подходящо начало на разговор, Миналото потреперва. Предлагам му завивка и чаша чай. Миналото изглежда благодарно. Така си стоим в малката стая и се взираме мълчаливо в огъня. Миналото се усмихва замечтано, а погледът му блуждае някъде далеч от тук. Аз продължавам да се чудя, дали е редно да заговоря моя странен гост. Когато най-неочаквано Миналото се прокашля и заговаря тихо.
- Знам, че най-малко си очаквала мен. Сигурно си ми дълбоко обидена... - добавя то, а гласът му изведнъж заглъхва. Бързам да отрека преди сянка на вина да се спусне над цялото му лице. Сега не е времето за уреждане на сметки. Продължаваме да си стоим един до друг мълчаливи. Аз тайно наблюдавам Миналото. Чертите на лицето му се отпускат и тревогата отново бива заменена от замечтана усмивка.
Спокойствието на Миналото е някак заразно и съвсем скоро двамата потъваме в спомени. Няма нужда от излишни обяснения, всичко вече е казано. Сега Миналото стои на дивана ми и двамата мълчаливо се взираме в огъня на камината.
Вън вилнеят ураганни ветрове, а у дома е тихо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар