Поетът

Неделя следобед е. Чашата с кафе е наполовина пълна или пък празна... Не знам, объркващ е този вечен въпрос. Но още по-объркващи са страстите, които вилнеят в живота на поета. Вече на няколко пъти все ви разказвам за поета и неговите поетични щения... Днес реших да събера на едно място разпилените откъси с надеждата да реша поне един сложен философски въпрос: този за поетичната любов.

* * * 

- Говори ми за любов! - каза поетът.

- Думите ми омръзнаха! - отвърнах аз.

И така останахме загледани един в друг, докато звуците на едно пиано не прокудиха нуждата от всяко следващо обяснение. 

* * * 

 Поетът се усмихваше замечтано и говореше в метафори, напоени с вино. Разказваше за любовта, съдбата и сродните души. Топлината в гласа му достигаше през тъмнината на нощта до мен, а аз оставах студена.

Колкото повече говореше, толкова повече ми се искаше да изкрещя в лицето му, че поетите не разбират от любов...
Но все пак останах заслушана в мекотата на гласа му и загледана в загадъчната му усмихва, защото дори сама не можех да повярвам в своя еретичен скептицизъм.

* * * 

 Поетът мълчи. Дъждът мие прозореца ми. Романтиката си замина с края на лятото. Остана есенната тъга, премесена със септемврийски студ.

Поетът продължава да мълчи. Дъждът утихва. Идилията на мига се изгуби на дъното на празната бутилка вино. Остават мислите ми, заплетени в емоционален лабиринт.

* * *

Поетът излива душата си, залъгвайки себе си, че читателите разбират само половината от онова, което е искал да каже. В същото време той тайно се надява някой все пак да съумее да вникне в голотата на неговите щения.

Поетът се усмихва винаги надменно и с отмерен жест отбелязва, че пише повече за себе си, отколкото за хората. Ала късно нощем, когато се ражда поредната творба, хората са винаги там.

Ехото от клавиатурата дразни тишината. Неоновата светлина на монитора хищно поглъща поетични терзания. От тъмните ъгли на стаята изпълзява хорското мнение, само за да впие зъби и нокти в мислите на поета.

Утре сутрин той пак ще залъгва себе си, че умело е скрил душата си между редовете на написаното... Но точно сега поетът е обхванат от едно единствено перверзно желание:
Да се хареса на хората!

* * * 

Сега препрочитам тези случайни разкази за поета и не мога да спра да се питам: 

Трябва ли поетът да бъде нещастен, за да разказва с усмивка за любовта? Ще бъде ли поетът поет, ако срещне любовта и познае щастието?