Щастливият край

 Ненавиждам розовите и захаросани филми. И въпреки това съм изгледала едно прилично количество от точно такива филми. Критикувам действието, актьорската игра, сценария и знам как ще завърши филма още след показването на началните надписи, но винаги в един момент някъде по средата на филма, когато Той и Тя се срещат за втори път, когато устните му са на милиметри от нейните, когато й подарява цветя, когато отново се карат за нещо и когато на сутринта й носи закуска в леглото... Точно в този момент виждам как контрола ми се изплъзва и как критичната и недоволна циничка бива изместена от  продажната романтичка в мен, която се  е свила на дивана и напълно погълната от случващото се на екрана е забравила за съществуването на света.

След поредната свръх доза захарен памук под формата на кино, си дадох сметка, че онова което ме привлича в подобен вид  филми е щастливият край. Мисълта, че без значение колко пъти главните герои ще се събират и разделят, без значение колко пъти ще се нараняват и огорчават взаимно и без значение колко пречки има помежду им на края те отново ще бъдат със сигурност заедно и краят ще бъде щастлив.

А вчера гледах този филм и отново се замислих за щастливия край. Създаден по действителен случай, филмът те поглъща и въвлича в историята още след първите няколко минути. Наистина стойностно френско кино.

Филип: Богат, еродиран, възпитан, мъж на средна възраст, вдовец с една дъщеря, изключително интелигентен, отчаян и отегчен от живота, мъж с положение и възможности в инвалидна количка.

Дрис: Младеж, невъзпитан, крадец, израснал в предградията, не познава лукса, нито носенето на отговорност и честния труд.

Противно на всяка логика Филип назначава Дрис за свой болногледач и това променя живота на двамата. По свой начин всеки успява да даде на другия, онова което му е липсвало най-много. Една изключителна история разказана по изключителен начин, която завършва  щастливо. Въпреки драмата, въпреки несправедливостта на съдбата и въпреки хилядите пречки двама души намират своето щастие не само на големия екран, но и в живота...

След края на филма се замислих не е ли точно това, към което всички се стремим?
 Не режисира ли всеки от нас свой собствен филм с надеждата краят да бъде щастлив?