Не ми се случва за първи път, иска ми се обаче да можех да
се надявам, че е за последен.
Защо този път реших да пиша за това? Защото е различно.
Някъде между второто кафе и предстоящия старт на планиран
маратон по дълго пазаруване, с ужас установих, че устройството, което най-малко
разбирам, но най-много обичам е
смъртоносно болно. Една от вълшебните му
лампички вече не блещукаше игриво в жълто, вместо това разпръскваше
отровна червена светлина. След моята компетентна намеса и помощта на всесилния
рестартиращ бутон бях принудена да се изпарява пред жестоката реалност.
Интернет нямаше! А това може да означава само едно:
Принудително заточение в тъмнината на средните векове.
Няколко минути и един разговор по-късно присъдата бе потвърдена,
а краен срок и право на обжалване нямаше.
Нощ първа
За моя собствена изненада този път изключително бързо
преодолях първоначалното раздразнение и чувството на безпомощност. Не се тревожех, кога отново ще се завърна в XXI век.
Сега стоя у дома, отпивам от чаша вино и за първи път разбирам,
какво е да бъдеш наистина сам. Сам със себе си и с мислите си. Без целия свят
да нахлува през монитора в съзнанието и живота ти. Откривам тишината и
спокойствието. Харесва ми. Времето е спряло. Не препускам между пощата, Facebook и Skype. Не върша няколко неща
едновременно и не се страхувам, че ще пропусна нещо. Не мисля за натрупалите се
имейли, нито за предстоящите задачи.
Питам се, възможно ли е да страдам от преяждане с Интернет, щом
приемам наложения пост като свещена благодат?!
Ден втори
Отворих очи и отново бях част от съвремието.
Усмихнах се с тъга.
Споменът за изминалата
спокойна вечер, избледняваше на фона на вълшебните жълти лампички...
Няма коментари:
Публикуване на коментар