петък, 18 януари 2013 г.

Обратно в Средновековието



Не ми се случва за първи път, иска ми се обаче да можех да се надявам, че е за последен.
Защо този път реших да пиша за това? Защото е различно.

Някъде между второто кафе и предстоящия старт на планиран маратон по дълго пазаруване, с ужас установих, че устройството, което най-малко разбирам, но най-много обичам  е смъртоносно болно. Една от вълшебните му  лампички вече не блещукаше игриво в жълто, вместо това разпръскваше отровна червена светлина. След моята компетентна намеса и помощта на всесилния рестартиращ бутон бях принудена да се изпарява пред жестоката реалност.

Интернет нямаше! А това може да означава само едно: Принудително заточение в тъмнината на средните векове.

Няколко минути и един разговор по-късно присъдата бе потвърдена, а краен срок и право на обжалване нямаше.

Нощ първа

За моя собствена изненада този път изключително бързо преодолях първоначалното раздразнение и чувството на безпомощност. Не се тревожех, кога отново ще се завърна в  XXI  век.

Сега стоя у дома, отпивам от чаша вино и за първи път разбирам, какво е да бъдеш наистина сам. Сам със себе си и с мислите си. Без целия свят да нахлува през монитора в съзнанието и живота ти. Откривам тишината и спокойствието. Харесва ми. Времето е спряло. Не препускам между пощата, Facebook и Skype. Не върша няколко неща едновременно и не се страхувам, че ще пропусна нещо. Не мисля за натрупалите се имейли, нито за предстоящите задачи.

Питам се, възможно ли е да страдам от преяждане с Интернет, щом приемам наложения пост като свещена благодат?!

Ден втори

Отворих очи и отново бях част от съвремието.

Усмихнах се с тъга.

 Споменът за изминалата спокойна вечер, избледняваше на фона на вълшебните жълти лампички...



Няма коментари:

Публикуване на коментар