понеделник, 14 януари 2013 г.

Един от онези дни

Има дни, в които ти се иска да се самонариташ, самоудошиш или самообезглавиш...
И единственото, което те спира е, че не можеш да решиш, кой вариант е най-болезнен.

Дни, в които всичко е обгърнато в най-мрачните нюанси на черното и сякаш всяка дреболия, с която се захванеш е обречена на провал. Имаш чувството, че всички ти се присмиват тайно, а някои дори явно. Иска ти се да потънеш в земята или поне да станеш за мъничко невидим.

Ядосан си на целия свят и най-вече на себе си. Не можеш да се съсредоточиш. Не можеш да си свършиш работата и дори малкото мозък, който обикновено имаш в наличност сега се превърнал в непотребно желе. Нямаш желание за нищо или поне за нищо морално, законно и човеколюбиво.

В дадена част от деня осъзнаваш, че е хубаво, дето не притежаваш никакви огнестрелни оръжия... Започваш дори леко да се плашиш от себе си и от нещата, които ти минават през главата. И макар добре да знаеш, че това е само един от онзи дни, в които просто нищо не върви, потъваш все по на дълбоко в блатото на самосъжалението. Безсилен гняв разяжда цялото ти тяло, а вече дори не можеш да се сетиш, какво те ядоса така.

И точно когато си сигурен, че си достигнал дъното и вече няма връщане назад се случва нещо. Нещо толкова малко, толкова незабележимо и така незначително, че ако беше обикновен ден въобще нямаше да го забележиш. Нещо, което със сигурност е вълшебно, защото облаците над главата ти изведнъж изчезват, на устните ти изгрява широка усмивка, съзнанието ти се избистря и ти става смешно.

Що за идиот може да пропилее толкова ценно време в смърдящото блато на самосъжалението и гнева, когато има безброй малки неща, които могат да спасят целия му ден?!



Няма коментари:

Публикуване на коментар