Моята България

 Чета новините, преглеждам известията във Facebook, отварям пощата си, говоря с близки и роднини. И от всякъде ме залива едно и също. Мизерия, нищета, корупция, мръсна политическа действителност, игрички на дребно, откровени подигравки и грозни лъжи. Едно и също. Години наред. Едни и същи проблеми, замаскирани зад различни лозунги. От известно време това вече не е моята действителност и не това са проблемите на моето ежедневие. Но въпреки всичко, въпреки разстоянието, дистанцията и настъпилите промени... продължава да ми е болно и обидно.

Нямам намерение да говоря за протестите нито да скандирам  "Оставка" и "Спрете да ограбвате народа". Иска ми се просто да споделя с вас едно есе, плод на ученическите ми години. От позицията на времето виждам много слабости в него и ми се иска да го пренапиша. Но няма да го направя, защото дори и няколко години по-късно то напълно отразява онова, което мисля и чувствам.

* * *

Родина, отечество, татковина няма значение как ще я нарека. За мен тя винаги е била една единствена! Моята България! Горда, красива и неповторима тя пред никого не прекланя глава. Малка, но не и незначителна, хванала под ръка своята славна история, тя върви напред към светлото си бъдеще. Това е моята България. Същата, която някога се простираше на три морета, пред която трепереха милиони, онази която дори когато биваше побеждавана не навеждаше глава. Това е и твоята България. Това е нашата България. Моята, твоята, нашата родина.

Но днес сякаш всички намираме за по-лесно да забравим това. С всеки следващ ден все по-рядко се сещаме за нашата така велика България. Дали от страх, или от непростимо безразличие всички предпочитаме да се престорим, че битките, които тя води не ни засягат. Грозните маски на отстъпници все по-добре започват да прилягат на лицата ни. Какъв е смисълът да се месим в чуждите работи и да рискуваме повече от това, което имаме? 

Щом нашата любима България е решила да се бие със зъби и нокти, е добре тогава... Но на нас в тези пищни костюми на страхливци си ни е добре. Разбира се не бихме се отказали от правото си да се позабавляваме за нечия чужда сметка. 

Доволни от спокойния си живот, ние ежедневно бягаме и се крием от битките, които нашата България и шепа смелчаци водят. Всички сме достатъчно великодушни и не ни е проблем да се задоволим с малкото, което ни остава и което впрочем сме овладели до съвършенство – критикуването. На топло, сгушени в къщи и след обилна гощавка всеки един се превръща в изтъкнат патриот. Но нима така наистина помагаме на нашата България? Това ли е най-доброто, което ние българите сме способни да свършим за нашата родина?

Не! Аз отказвам да повярвам, че живея в страна, в която всеки упорито се стреми да избяга от своите отговорности, прехвърляйки вината на друг. Предпочитам да затворя очи и да си представя, че всичко това е просто един кошмар, които ще приключи съвсем скоро. А след края му, повече никой няма да се страхува, да излезе напред и да се хвърли в поредната битка. Защото дори в един  ден без кошмари битки отново ще има. Но тогава ще има и кой да защити моята, твоята, нашата България.

Аз вярвам, че това не е само хубав сън, далечна мечта, а напротив това е светлото бъдеще на моето отечество. Защото България не е само тук в тези граници. Не! България е навсякъде, където има и един българин. Понеже аз, понеже ти, понеже ние я носим в сърцата си. Няма значение, колко далеч сме, няма значение от кога не сме се прибирали в бащиния дом, не е важно на какъв език поздравяваме колегите си сутрин.

 Важно е обаче, да не забравяме къде всъщност са нашите корени. Не бива да спираме да се гордеем с нашата родина. Не бива да си казваме: " Това не ме засяга". Не бива да се страхуваме, крием и да се примиряваме с бездействието. 

Защото аз, защото ти, защото ние сме бъдещето на нашата родина, на нашата България.