неделя, 21 април 2013 г.

Клише

Хипотези. Изчисления. Задачи с грешни решения. Уравнения с хиляди неизвестни. Вероятности, по-малки и по-големи разочарования, безкрайни надежди и объркани знаци. 

Животът й бе низ от числа, научни разработки, нощи посветени на науката и дни осмислени със самоусъвършенстване. Понякога през най-тихата и тъмна част от нощта, точно преди да затвори очи и да заспи си представяше какъв би бил животът й ако в него имаше любов. 

Лежеше неподвижна, загледана в сивия таван и се усмихваше. Виждаше себе си, облечена в ефирна лятна рокля, с разпуснати коси и без задръжки. Боса в парка, заобиколена от детски смях, цветя и аромата на лято. Същинско клише от блудкав филм. 

Животът й също бе клише. Публикациите, дипломите, наградите, всеобщото признание и титлите. Клише.

Мечтите й изпъстрени с копнеж по обикновените неща, жаждата за свободно време, любов и може би дори деца. Още едно клише. 
Цялата тази история бе едно дебело, безвкусно и скучно КЛИШЕ.

Написа последната дума с яд и дебело я подчерта. Никога нямаше да издаде нова книга, никога... Чудесно, а сега с огромни стъпки се приближаваше към ръба на поредната депресия. Изпсува, запрати опърпания тефтер към другия край на стаята и се запъти към кухнята. Извади си бира от хладилника и разсеяно отпи голяма глътка.

Вероятно бившата му жена имаше право. Ах само, как я мразеше. Кучката винаги имаше право и май точно заради това се бе влюбил в нея. Разделиха се, за да може всеки да намери своето щастие, защото както бе станало ясно всеки от тях можеше да бъде щастлив, но не и двамата заедно.

Е разбира се, сега тя бе малко по-щастлива от него. За нея останаха къщата, банковата сметка и новия любовник. А той си тръгна с вече опърпаната слава на почти велик писател и една издадена почти велика книга. Само че вече две години по-късно все още не бе издал нищо. Хората го забравиха, а продажбите на книгата достигнаха дъното. Липсваха реклама и развитие. Липсваше нещо ново и завладяващо, с неговото име на корицата.

От човек, който има какво да каже на света се бе превърнал в поредното клише. Вече нямаше за какво да говори и с какво да изненада света. Всичко вече бе казано поне веднъж. А всичко което той имаше да каже бе събрано в 325 страници.

Въздъхна. Какво правеше? Какво по дяволите правеше? Трябваше да е навън, трябваше да търси, да живее, да пише.
Излезе. Улиците бяха пълни с хора, бързащи да се приберат в къщи, да забравят дългия работен ден. Да прегърнат децата си, може би да се скарат със съпругите или съпрузите си. Да ядат обикновена храна, да живеят обикновения си живот и може би да правят секс.

Защо? Защо го правеха? Защо живееха така? Така обикновено...понякога с любов друг път без. Къде бяха щастието, копнежите, недостижимото и неизживяното? Къде бе смисълът? На където и да се обърнеше навсякъде виждаше клишета. Някои обикновени и дори малко скучни, а други лъскави и скъпи, но все пак клишета.

Дали проблемът бе в него или наистина животът на всеки бе точно толкова изключителен, колкото и клиширан?
Усмихна се. Трябваше само да намери отговор на този въпрос и щеше да напише втората си книга.

Няма коментари:

Публикуване на коментар