Истории без край

Обичам да пътувам. Да се разхождам, докато ме заболят краката и да си търся поводи за широки усмивки. Посоката и времето, било то астрономично или метеорологично рядко имат значение.

Ще ви разкажа няколко истории от днескашното ми кратко пътуване, а краят им ще оставя на вас :)))

Декорът на първата история е една малка уличка. Стари къщи ограждат тясното пространство, а пътят криволичи, закачливо приканя пешеходците да го последват. Отворена врата. Мъж и жена в сенките. Той леко надвесен над нея, с ръка опряна на рамката на вратата. Тя с извърната глава и притворени очи. Тих разговор, който винаги приключва със задаването на стъпки и се възобновява с тяхното заглъхване.

Втората история. Нощ е. Но на автогарата все още има хора, които чакат един от последните автобуси. Невзрачна, но забележителна жена на средна възраст. Облечена изцяло в черно тя се слива с нощта и в същото време изпъква на фона на всички уморени лица. Допива последната глътка от кафето и хвърля празната картонена чаша в близкия кош. Оглежда се за момент, а после започва да обикаля между чакащите хора, следвайки невидима и неизменна траектория. Не заговаря никого, не поглежда никого. Автобусите идват и заминават, а жената продължава да крачи на вече почти празната гара. Да обикаля и да не отива никъде.

Третата история освен край няма и начало. Тя само поражда въпроса: Какво може да накара млад мъж да си тананика весела песничка, докато пътува с автобуса в неизвестна посока, натоварен с две торби и раница?

И като за финал на моите истории без край... Няколко снимки от днескашния ми флирт с една перната твар :)))

Виждам те!

Все още те виждам!

Абе, аз нали ти казах, че те виждам ?!