И дали и днес заветните думи "И заживели щастливо до края на дните си" имат същото значение както преди?
Има ли щастливият край място в света на възрастите?
Дали с възрастта ставаме наистина цинични, или децата са твърде наивни?
Децата се нуждаят от щастливия край. Принцът, който спасява принцесата. Злата вещица, която бива победена. Доброто тържествува, а надеждата никога не е изгубена.
Така ли е обаче и в реалността, където между ипотеката, сметките за парното и тока някак си не остава време да бъдем принцове и принцеси. Балните рокли стоят, забравени в гардероба, а надеждата е просто красива дума.
Кога спряхме да вярваме в щастливия край и започнахме да го противопоставяме на реалността?
Вярно е, че за разлика от приказките в живота нещата рядко се случват точно така както си ги представяме. Липсват блясъкът, вълшебствата и преките пътища.
НО... Аз лично държа да вярвам, че зад всеки ъгъл и зад всяка неволя се крие по някое НО. Вдъхновяващо и изпълнено с надежда НО, което да ми покаже нова посока и да ми даде повод да извадя балната рокля от гардероба.
Отказвам да повярвам, че след щастливия край на приказките следва реалистичен погром.
Аз виждам, как Пепеляшка изпива на екс едно малко, праща по дяволите всички проблеми и излиза от бара, за да намери отново щастливия край на своята приказка.
Защото и в живота има вълшебства. Едно от тях е надеждата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар