Предполага се, че сега трябва да се самосъжалявам. Да мразя себе си и да ненавиждам нея. Да я обвинявам и да търся утеха в начервени устни и къси поли.
А аз като същински кретен чисто и просто се усмихвам. Стоя си в къщи с чаша уиски и се хиля на стената. Така сякаш тя всеки момент ще се разтвори и през процепа отново ще ме връхлети моята вихрушка. Не само съм кретен, но и мечтател.
При това добре знам, че една природна стихия никога не опустошава два поредни пъти едно и също място. Това им е хубавото на стихиите. Появяват се ненадейно, хващат те неподготвен, вземат ти всичко и се връщат отново едва, когато си успял да ги забравиш.
И сигурно ще си кажете, че съм откачен и вероятно ще имате право. Работата е там, че не ми пука какво ще си кажете, защото съм щастлив. Щастлив съм, защото внезапно, бързо и безпощадно разбрах, какво е да обичаш. Всичко друго е без значение...
Отпи за пореден път от чашата си и се в гледа в мигащия курсур на екрана. Думите извираха сами от дълбините на съзнанието му. Клавишите ритмично потракваха под натиска на пръстите му, когато чу тихото и колебливо почукване по входната врата. Ако беше пил по-малко вероятно по-лесно щеше да повярва на очите си. В онзи момент обаче му трябваше една цяла вечност, за да разпознае своята вихрушка в лицето на една обикновена жена, намерила обратния път към любовта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар