Чай от лайка

Януарски ден, който никак не прилича на зимен. Небето е сиво, вятърът студен, а въздухът влажен, хората носят шапки, ръкавици и ботуши, но въпреки това нещо липсва... може би снега.
Напразно се оглеждам за някоя заблудена снежинка, докато чакам на спирката. Въздъхвам. Няма и следа от снежинки. Няма и следа от автобуса. С усилие подтискам втора въздишка, а през главата ми се стрелва досадната мисъл, че животът ми минава по автобусните спирки.

Поглеждам в посоката, от която трябва да се появи смисълът на живота ми и погледа ми попада върху интересна двойка. Само на няколко крачки встрани от мен възрастна дама и възрастен господин провеждат съсредоточен разговор. Тя се усмихва широко, а той скъсява дистанцията с всяка нова дума.

Задържам погледа си върху двамата, една идея по-дълго отколкото позволява доброто възпитание, и мислено се усмихвам. Дамата е събрала в изискан кок русите си коси, носи елегантно кафяво палто, а усмивката й излъчва топлина. Господинът е облечен в черно, увил е около врата си шал на райета, а очите му искрят.

Заслушвам се в разговора им, а мислената ми усмивка се прехвърля върху устните ми. Господинът изразява опасенията си, че може би е настинал. А дамата искрено се надява това да не е истина, но все пак му препоръчва да изпие чаша чай от лайка, когато се прибере у дома. Господинът остава очарован от идеята и се впуска в кратък разказ за чудотворните сили на чая от лайка. Дамата се съгласява и услужливо допълва разсъжденията на събеседника си.

Рискувам втори поглед по посока на двамата. Дистанцията между тях е вече напълно скъсена. Господинът и дамата открито се гледат в очите и топлината на нейната усмивка се отразява върху неговите устни. Примигвам объркана, когато осъзнавам, че основният обект на разговорът им е все още чаят от лайка...

Смисълът на живота ми достига автобусната спирка с тъжен грохот. Поклащам объркано глава и тръгвам да си търся място.

Нима наистина дамата и господинът си говореха за чай от лайка :)))