Хубав ден за...

Веднъж й беше казал: "Днес е хубав ден за българската демокрация!". Не го беше разбрала напълно. Бе отвърнала нещо закачливо, а после той й бе обяснил, че това са думите на някакъв си политик. Не се интересуваше особено от политика, но казаното й се бе сторило някак възвишено, почти поетично.

Сега няколко години по-късно знаеше, че в тези думи няма особен смисъл, още по-малко поетичност. Изпаднала в сантименталност, тя мълчаливо връщаше лентата назад и се усмихваше замислено. Бяха се запознали по нелеп и може би дори комичен начин. А после бяха станали приятели. Разговаряха за литература, изобразително изкуство, Петя Дубарова...
Разменяха си песни на Синатра и снимки на облаци. Водеха дълги непринудени дискусии, а понякога дори ожесточени спорове. Имаше някаква странна динамика в разговорите им, която я опияняваше и поглъщаше напълно. Можеше да говори с този мъж за всичко.

Тя обичаше да говори, а той умееше да слуша. Разговорите зачестяваха и те започнаха да крадат все повече време един за друг. Той й разказваше истории от детството си, а тя се смееше. Друг път му се обаждаше разплакана, а той кротко отвръщаше: "Разкажи ми!".

Няколко години по-късно тя все още не се интересуваше особено от политика, но най-сетне разбираше, защото онези думи й се бяха сторили така поетични...
Бе намерила в тях онова, което искаше да чуе сърцето й: Днес е хубав ден за любов!