Чаят до мен мен е все още горещ. Вън вали и дъждът трака по прозореца ми. Нечии стъпки отекват по коридора, докато моите мисли се лутат някъде между вчера и днес.
Мисля си за думите.
Всъщност принадлежа към хората, които обичат думите. Обичам да си служа с тях. Да се губя сред тях, да говоря дълго и да пиша смислени безсмислици. Привличат ме хилядите нюанси и всички онези неща, които човек може да каже или пък премълчи с правилните думи.
Думите са могъщи и лошото е, че никога не губят от своята сила. А това дали ще се разбият в човека отсреща или ще го погалят нежно зависи единствено от нас.
Но как да намериш правилните думи и как да облечеш мислите и чувствата си в тях, когато тишината изпълва настоящето?! Когато си достигнал северния полюс на своята самота и единственото, с което можеш да докоснеш другия са думите.
Тогава е точно толкова невъзможно да откриеш правилните думи, колкото е възможно да обясниш необяснимото.
Няма коментари:
Публикуване на коментар