Лицата на моя ден

Вечер е. Успяваш да се добереш до дома си, опираш гръб на вътрешната страна на входната вратата и с облекчение въздъхваш. Ако затвориш за миг очи ще усетиш как умората пъпли по тялото ти и бавно го покорява. Събитията и вълненията от деня постепенно избледняват пред възможността да откраднеш мъничко време за себе си. Съзнанието ти бързо се изпълва с мисли за неща, на които просто не можеш да кажеш "не", а именно ХРАНА и ПОЧИВКА.

Точно сега и аз се намирам в едно подобно състояние. Обхванала ме е приятна умора, премесена със задоволството от успешния ден и плановете за вкусна вечеря. Мислите ми се реят без посока и цел, а пред очите ми се мяркат отделни картини от днешния ден.
Интересно е, че въпреки забързаните темпове, с които се движи ежедневието ми, в съзнанието ми са се запечатали лицата на напълно непознати хора...

На пръв поглед обикновени хора, които са попаднали за не повече от няколко секунди в полето на периферното ми зрение, но са оставили трайна следа след себе си. Хора, които вероятно никога повече няма да срещна, но чиито истории ми се иска да разкажа.

Сутрин рано, излизам на бегом от къщи и в движение пресмятам, колко излишни неща съм натъпкала в дамската си чанта и в същото време се чудя, дали съм взела всичко, което ми трябва. Ако съм достатъчно бърза, успявам да се кача в първия възможен автобус. От там на сетне въпросът, дали ще пристигна на време, е поставен в ръцете на съдбата и боклукчийските камиони. Всъщност в тази част на деня, когато си играя на гоненица с различни срокове и жонглирам с най-малко 3 неотложни задачи, оранжевите камиони са най-големият ми враг. Лошото е, че те винаги си имат свое собствено разписание и свои собствени представи относно движението по пътищата и предизвикването на задръствания.
Днес сутринта, докато бях в автобуса и хвърлях нервни погледи на часовника си, проклинайки мислено оранжевото чудовище, погледа ми попадна на един мъж...

Боклукчия. С оранжев гащеризон. Вършеше по тротоара, бутайки пред себе си един контейнер за боклук. Висок. Рус. Слаб и леко прегърбен. От крайчеца на устатата му висеше запалена цигара. Гледах Боклукчията, но съзнанието ми рисуваше един съвършено друг мъж. 
До голяма степен този мъж изглеждаше точно като Боклукчията, само че беше седнал зад едно бюро. Облечен с карирана риза, чиито ръкави бяха навити. Погледът му бе съсредоточен върху лист хартия, който бавно се запълваше със ситно и красиво изписани думи. Отстрани до него стоеше преполовена бутилка уиски, а от крайчеца на устата му висеше запалена цигара.

Някъде към два следобед успях да си открадна малко време, за да се отдам на кофеиновата си зависимост. Отпивах от кафето си, когато в полезрението ми попадна друг мъж...

Млад мъж в инвалидна количка. Пушеше и с жив интерес наблюдаваше хората, които преминаваха край него. Понякога се усмихваше и се вглеждаше в определeни лица по-дълго, а друг път бързо отместваше поглед, търсейки нов обект за наблюдение. Излъчваше спокойствие и неподправена жизненост. Изглеждаше така сякаш знае отговорите на най-човешките въпроси. И сигурно е така, защото той с интерес наблюдаваше всички, но него сякаш никой не го виждаше.

А вечерта, малко преди да се прибера се разминах на пешеходната пътека с едно момиче. Не успях да зърна лицето й, но в съзнанието ми се е запечатало жълтото й яке.
Сега не мога да спра да се питам:

Каква ли е нейната история?!