Принадлежа към поколение, което няма спомени за 94. Впечатленията и знанията ми относно златната година на българския футбол се базират основно на легенди и предания.
Вчера обаче с очите си видях, как се раждат подобни легенди и предания. Предполагам историята след години ще започва по следният начин:
Когато Мюлер разплака Роналдо и Германия вкара 4 гола на Португалия...
 | |||
| Казаха играй срещу Германия. Ще бъде лесно...казаха. |
Още от ранният следобед на един от най-големите площади в града започнаха да се събират хора, облечени с цветовете на националния отбор. Причината: Мачът се излъчваше на живо на големи видео стени, инсталирани специално за целта. Безплатно, достъпно, направено с мисъл.
Група приятели се събраха в любимо заведение. А аз обещах да се присъеденя към тях при първа възможност. И понеже обещанията са си обещания, а и за зла беда не можах да си намеря достатъчно добра причина, за да откажа, в края на първото полувреме пристигнах на уреченото място.
Престъпих прага на заведението и светът около мен избухна. Германия вкара третия си гол. Викове. Радост. Прегръдки. Сияещи погледи. Широки усмивки. Смях. Шум и еуфория. Една зашеметяваща вълна от емоции се стовари върху мен. Останах за миг притихнала и загледана в множеството ликуващи хора. Всички до един опиянени от вкуса на победата.
Цветовете на немското знаме можеха да бъдат открити навсякъде и под всякаква форма. Специален грим, шалчета, и гирлянди с цветя, тениски с имената на любими играчи, гривни, украшения за коса... Едно безкрайно море от черно, червено и жълто.
И всичко това заради една единствена игра. Един цял народ сплотен от щастие и гордост. Сигурно щях да се замисля, за смисъла и силата на спорта, но не ми остана време за това.
Само миг по-късно бях заразена от радостта на един народ.
Единственото, което съумях да направя бе да си поръчам един Radler и да догледам мача с приятелите си...
Няма коментари:
Публикуване на коментар