Някъде в Люксембург

Следобед. Един път и една кола. Тиха музика и вятър в косите ми. Няма посока, нито навигация.

Има един особен вид романтични филми. Тя и Той се срещат в първите 10 минути. Тя и Той се влюбват. Тя и Той се скарват. Тя и Той се сдобряват в последните 10 минути. Тя и Той заживяват щастливо. А понеже режисьорите обикновено са наясно, що за шедьовър са създали, липсата на актьорска игра и смислен сценарии се компенсират с вълнуващи пейзажни кадри.

Днес изведнъж се оказах точно в един такъв филм. Слънцето грееше с изненадваща сила за края на септември. Тесни празни пътища, които се вият между безкрайни зелени поля. А по полята кротко пасат крави. С любопитство повдигат глава, когато колата премине край тях. Лозови масиви и малки селца с павирани улици.

Винарна в дясно, аромат на ферментиращо грозде витае във въздуха. Веднага след това, малка бяла къща със старинни капаци за прозорци. Розови мушката върху перваза на терасата. Църква в центъра на селото. Деца тичат по улицата й. И дама на средна възраст подвиква след тях на френски.

Нови поля. Нов път. Нови завои. Още крави. Ограничение на скоростта и зад последния завой изниква ново село. Малки къщички в различни цветове, сгушени в далечината. Красива голяма постройка на преден план. Жълта фасада, вито стълбище и градина с все още летни цветя. Нов завой и табела с зачеркнато име.

Реката се вие отстрани, колата се изравнява с голям товарен кораб, а после пътят се разделя на две...


- Ляво или дясно?
- Ляво! 

Точно там. Някъде в Люксембург, осъзнах, че не съществува такова нещо като "правилна посока". Защото всеки път, по който тръгнеш с усмивка, те отвежда на красиви места!