понеделник, 15 септември 2014 г.

Horror

- Сложно е! - бяха последните й думи. Мрачният блясък в очите й и тъжната й усмивка се бяха запечатели в съзнанието му. Споменът за нея бе жигосан дълбоко в мислите му. И сега го преследваше.

Промъкваше се в сънищата му като безплътна сянка. Усещаше присъствието й. По тялото му пропълзяваха ледени тръпки. Бе му станало навик да поглежда през рамо преди да завие по някоя тъмна уличка вечер. Въображението му му погаждаше подли номера и превръщаше най-обикновени ситуации от ежедневието в зловещи етюди.

Дните му приличаха на зле написани откъси от незавършена пиеса за поредния идиот, имал погрешната идея в погрешното време. Чувстваше се заклещен между редовете на първо действие, вечно тръпнещ в очакване на развръзката. Само дето на този свят имаше безброй пиеси, завършили покрити с прах на пода на някой мухлясал килер. Недописани и забравени.

Най- глупавото бе, че една част от него се наслаждаваше на тази ситуация. Извличаше болна, мазохистична наслада от безизвестното, страха и чакането в тъмното. Изтръпваше всеки път, когато гласът й прокънтяваше в мислите му и в същото време изпадаше в захлас. Извикваше отново и отново споменът за онзи последен разговор пред очите си и мрачно се усмихваше.

Точно тази мазохистична част от неговата същност се чувстваше уютно, заклещена между редовете и се наслаждаваше на чувството на безпомощност, което постепенно го обхващаше. Все още обаче отчаянието му не бе достигнало критични стойности и той успяваше да намери сили за борба срещу тази мазохистична примиреност.

Правеше всичко възможно да игнорира тъмнината и да се отърве от пропитите със страх мисли. Всяка сутрин му идеше да скочи от леглото с яростен вик. Да запретне ръкави и напише сам проклетата развръзка. На ярката утринна светлина му бе по-трудно да се примири с чакането. Посягаше към телефона, твърдо решен да сложи край на всичко това и да получи своя отговор. Но винаги точно преди да набере номера, крехката й бледност изникваше пред очите му. А вместо телефония сигнал от слушалката се разнасяха последните й думи: Сложно е!

С невиждащ поглед той връщаше слушалката обратно на мястото й и потъваше в мрачния капан на първо действие. Това упражнение се повтаряше вече всяка сутрин в продължение на близо седмица.
Събота сутрин той нервно се въртеше в напразни опити да си открадне още няколко часа сън, когато телефонът извъня.

В първия момент помисли, че сънува.  Само след миг обаче се спусна със свирепа настървеност върху слушалката, така сякаш очаква от там да изскочи банда телефонни демони, с които ще трябва да се бори за душата си.

- Да... - разнесе се пресипналият му от вълнение глас. За един ужасяващо дълъг миг помисли, че все пак сънува, тъй като от другата страна не се чуваше нищо друго освен болезнена тишина. Изведнъж накъсано дишане и объркан словесен поток го освободиха от оковите на първо действие.

- Знам, че не ти дадох отговора, който очакваше. И че това продължи по-дълго от разумното. Не биваше да те оставям така... да тънеш в неизвестност. Знам, че не трябваше да бягам, а да опитам да говоря с теб. "Сложно е!" не е задоволителен отговор, на който и да е въпрос още по-малко на въпроса, който ти ми зададе. Но се нуждаех от време и спокойствие. А и наистина беше сложно или поне аз го направих такова. Просто... просто ми трябваше време да осъзная, че всяка сложност е без значение, защото те обичам и защото ти ме обичаш... И да... защото отговорът ми е "да". Искам да прекарам живота си с теб!


Няма коментари:

Публикуване на коментар