Жълтото чудовище

Лесно се руши. До вчера на онзи ъгъл имаше голяма триетажна къща. Днес стените и покривът са погребани в голям метален контейнер под пласт прах и спомени. Острите зъби на един жълт багер се впиват със свирепа целеустременост в останките на къщата.

Жълтото чудовище няма съвест нито скруполи. То методично унищожава. Бам! Още един залп отминали животи изчезва в контейнера. Чудовището е гладно, а крехките останки на къщата едвам го засищат.

Лесно се руши. Тази мисъл отеква в съзнанието ми, докато пия следобедното си кафе, а контурите на миналото чезнат пред очите ми.  Жълотото чудовище напада отново и отново. Но аз не мога да му се сърдя. Неговата свирепост е отражение на нашия прогрес.

Ние никога не спираме, рядко поглеждаме назад и сме все заети да гоним бъдещето. Доброто рядко ни стига, защото повече и още са любимите ни думи. Всичко без гланц и блясък е старо. А старото трябва да се разруши, все пак е лесно да се руши.
Успешно забравяме, че разрухата води след себе си единствено празнина. А от празнината рядко произлиза бляскъв прогрес.

Усмихвам се на жълотото чудовище. То не е виновно. Ние сме тези, които вярват в модерни приказки.