Италианска мечта

10 дни. Двама възрастни. Една кола и една каравана. Груба посока: Италия. Изходна позиция: Средата на Германия. Едно пътуване на принципа: какво му трябва повече на човек.

Началото. Четвъртък. Три дни преди велик ден. Небето е намръщено и сиво. Излива гнева си под формата на ситен дъжд. Влажен студ бавно се всмуква в дрехите. Обещаните 18 градуса, придружени от италиянска кухня, изглеждат все по-съблазнително. Последни приготовления...

По-голямата част от пътуването преминава по магистралата. Във всяка друга страна това би било скучно начинание. Но в Германия магистралите са едни от най-добрите места за изледване на характери. Тирове, които се изпреварват един друг. Отстрани погледнато ужасяваща картинка. Две големи чудовища със сходни качества мерят сили, но когато се вгледаш по-внимателно в подобни процеси откриваш човека зад кормилото.

Има шофьори на тирове, които се държат така сякяш магистралата им принадлежи и те единствени превозват важен товар. Но има и такива, които въпреки умората, хилядите километри и опънатите нерви остават търпеливи и човечни на пътя. Вторият вид комуникира на свой собствен език помежду си. Сигнализират и намаляват скоростта, когато разстоянието е достатъчно за някой колега да се включи в движението. А благодаря на този език е: десен мигач – ляв мигач – десен мигач.

Между другото шофьорите на тирове са едни от малкото на пътя, които нямат проблеми с факта, че кола с каравана не може да се движи с повече от 100 километра в час.

И така къде със 100 километра в час, къде с по-малко се придвижваме към нашата италианска мечта. Красива природа се редува с инжинерни постижения и от време на време някое друго задръстване. Но що се отнася до задръстванията по немските магистрали, то това е отделна история.

Здрачът бавно разгръща своето покривало, когато първите планински върхове се появяват на хоризонта. Лилави облаци обгръщат заснежените върхове. Пристигаме в Австрия към 20 часа. Върховете тук са скрити в мрак, а дъждът, който ни посреща бързо се превръща в пухкав сняг. Бързо си намираме малък къмпинг близо до границата.

Уморени с благодарност откриваме, че кимпингът си има ресторант. Гладът и умората обаче биват бързо заместени от възхищение и почуда. Дървени мебели, цветни покривки, меки агнешки кожи, музикални инструменти по стените и аромат на домашно приготвена храна. Посреща ни мъж на средна възраст с пепеляво руса коса и загоряло, от планинските слънце и вятър, лице. Домакинът ни се движи ловко между масите и припява на австрийските традиционни ритми, които изпълват помещението.

Топлата вечеря и приятният разговор със съседите ни по маса са перфектен завършек на дългия ден. Но домакинът ни има съвсем други планове за нас. След вечеря гостите получават безплатен плодов шнапс, а планинецът се настанавя пред пияното и започва да свири, докато децата от съседната маса му припяват.

Споглеждаме се. Нима това наистина ни се случва?

Заспиваме късно вечерта само, за да се събудим на следващия ден и да открием, че сме нощували в прегръдките на върховете.