В автобуса

И преди съм писала за обществения транспорт или по-скоро за хората там. Любовта ми към този вид транспорт се дължи главно на възможността всеки ден да срещам много нови и различни хора, събрани на едно място.

Интересно е да наблюдаваш лицата на хората рано сутрин. Тогава в автобуса е най-тихо. Всеки се е усамотил с мислите си. Някои си представят, че се намират все още в леглото си, а будилникът лежи, разбит на части, върху пода. Други прехвърлят на ум, предстоящите задачи и не си дават сметка за угрижеността, която се е настанила на лицето им. Има и такива, които залагат на неконвенционални методи за събуждане като пукане на тъпанчетата. А понякога с малко повече късмет рано сутрин можеш и да видиш някоя широка усмивка, чийто произход със сигурност не се дължи на осем часа качествен сън.

Вечерно време хората са по-разговорливи. А настроението, което се носи във въздуха варира от облекчение, през приповдигнатост до абсолютно изтощение. Тогава се дочитат последните страници на някоя книга, водят се ожесточени спорове по мобилния телефон, уговарят се срещи или се говори за предстоящото парти...

Най-интересно обаче е по обед в слънчеви, летни дни като този. Когато почти всички места са заети и трябва да останеш прав. Така в опитите си да не залитнеш и да не се приземиш върху възрастната дама в дясно от теб, имаш възможност да се насладиш на сериозния разговор между един баща и четири годишния му син. Които задълбочено обсъждат слабите и силни страни в характерите на Мики Маус и Доналд Дък :)