Тъмен балкански субект

В последно време май пиша само за пейки... Логичното обяснение се крие в това, че имам свободно време в излишък, което опитвам да уплътня с почивка и дълги разходки.

Та да се върна към днескашната ми история, която започва с: Докато си стоях на една пейка...

Какъв е шансът докато си стоя на една пейка в един, не чак до там голям, немски град, пия си следобедното кафе и подреждам следобедните си мисли на другия край на пейката да се настани един тъмен балкански субект?! Поглеждам го подразнена от факта, че така нагло окупира пейката без дори да попита за разрешение. После обаче се сещам, че все пак пейката не е моя лична собственост, усмихвам се и го поздравявам. От своя страна той се сеща да произведе нещо като отговор на моя поздрав.

Продължавам кротко да си пия следобедното кафе, когато забелязвам, че субектът вади малка опърпана книжка от чантата си. Има нещо неродно в цялата ситуация! И не това, че поведението, облеклото и излъчването на субекта ми се струват до болка познати. А фактът, че малкото книжле се оказва на български.

Натъпквам дежурната изненада в дъното на съзнанието си и се захващам с разнищването на далеч по-важни въпроси като: Каква е историята и дали е добра идея да разваля прикритието си?

Прехвърлям на ум правдоподобните сюжети:

1. Нашенецът е съвестен Gastarbeiter.
2. Нашенецът е дошъл да посети някое изгубило се по чужбината чедо.
3. Нашенецът е тръгнал да види големия бял свят. 

И докато спекулирам с мисълта дали и как да го заговоря. Той си дочита книжката, прокашля се дълбокомислено и си тръгва без да смята за нужно да спази странните обичаи на местните и да каже довиждане.
Аз оставам на пейката сама с мислите си, обземат ме топли чувства. По необясними причини носталгията не е сред тях.