* * *
Нов ден. Нова посока. Ново пътешествие. Разхождам се по малки павирани улички. Любими дънки, удобни обувки, раница на гърба, апаратът виси на врата ми, а аз търся идеалния ъгъл за перфектната снимка. Спряла съм се до една сграда с красива фасада и се чудя на къде да продължа.
Усмихнат италианец, в униформа на келнер, се разминава с мен и ме поздравява. Почти отминава, но се спира и се обръща, само за да ми каже, че мога да вляза в заведението и да направя от там красиви снимки. Решавам да го последвам. Изкачваме се по тесни стълбички и пред очите ми се разкрива широка тераса с вълшебна гледка.
Няма претрупани мебели, балдахини и силна музика. Вместо това подът е посипан с дребни камъчета, които закачливо чаткат под стъпките ти. Масите са застлани с жълти покривки на червени и зелени карета. Хората говорят тихо, никой не е принуден да вика. От една уредба се разнася тиха и ненатрапчива музика, гледката пред очите ми ме пленява.
Решавам да изпия кафето си точно тук, бивам обслужена с чаровната усмивка на италианеца и подкупното "сеньорита"... Не просто оставям бакшиш, а си тръгвам с усмивка и твърдо решена да дойда и друг път.
* * *
Та както казах: Тайната е в малките неща!
Вълшебната гледката |
Вълшебната гледка |
Тайната... в малките неща... и усмивката след тях ;)
ОтговорИзтриванеДа, точно :)))
Изтриване