На Здравко това обаче не му тежеше. Бе прочел твърде малко книги, за да съжалява, че никой няма да разкаже историята му. Всъщност истината бе, че Здравко не мислеше за такива вятърничави неща. Той беше човек на действието или пък на бездействието - зависи от гледаната точка.
Навършил вече 35, бе видял достатъчно от живота, ала трудно можеше да се каже, че бе успял да научи нещо. По простата причина, че той знаеше всичко. Със снизходителен, другарски маниер, така сякаш ти прави небивала услуга Здравко винаги с охота раздаваше знанията си.
С времето колегите и познатите му до толкова бяха свикнали с неговата компетентна намеса по всеки въпрос, че дори не си правеха труда да го слушат. Това обаче слабо притесняваше Здравко. Той бе твърде над нещата, за да се вълнува от интереса на аудиторията си.
Освен това Здравко бе изключително скромен тип и едничката му радост се криеше във възможността да слуша собствения си глас. Монотонното лишено от патос нареждане, придружено от някой друг цъкащ звук, имащ за цел да подчертае важността на казаното.
Никой не вярваше, че Здравко ще пожелае някога нещо повече от живота, освен безконечна самоотверженост и достатъчно възможности да споделя знанията си. С голям успех той можеше да се превърне в прегърбен, всезнаещ старец и да бъде предоволен от живота си, ако не се беше появила Станка.
Станка не беше от жените, на които поетите посвещават стиховете си. Единственото й отличително качество бе забележителната гръдна обиколка. И понеже съдбата винаги е притежавала завидно чувство за хумор, Здравко се почувства неудържимо привлечен от Станка. Така на него за първи път му се прииска да научи нещо повече за някой друг, а не знаеше как.
Няма коментари:
Публикуване на коментар