Мечтите ми, разпилени, се губят в общия безпорядък.
Страховете ми стърчат като ръждясали пирони от най-опасните места.
А основите поддават, разядени от разочарования.
Сърцето ми е строителна площадка.
Майстори влизаха и губиха време в напразни опити да наредят разбитата мозайка.
С кални обувки и груб език, те унищожиха завинаги някои от най-крехките елементи.
Все още не съществува лепило, което да поправи всички щети.
Уморих се от тези безкрайни ремонтни дейности.
Да инвестирам в строителни материали и нови надежди.
Де да можех да избягам от тази строителна площадка.
Де да можех да избягам от жовата си, от себе си...
Мила приятелко, страховита метафора си избрала. От години се чудя какво се опитват да направят българите с тези безкрайни "ремонти" на жилищата си и най-сетне в твойте думи проумях, опитват се да променят живота си, но не постигат нищо - само разрушават. Вярвайми и на тях им се иска да избягат, защото те живеят в такава стройтелна площадка. А не е нужно да се бяга. Трябва да се започне, като се изгонят разрушителите и се разчистят отломките, дори и да са останали само малки парченца около тях може и трябва да се ИЗГРАДЯТ (не построят) ЗДРАВИ и ДЪЛБОКИ основи като на тези на църквите ни изграждани по време на турското робство, които да съхраняват вярата, надеждата и българското. Така и твоето сърце ще се въстанови, белезите са само повърхностни, сърцевината е здрава.
ОтговорИзтриванеЗдравей, скъпа Петя :))) Хареса ми това, което пишеш за изграждането и разчистването на отломките. Имаш право! Хубаво е човек да се концентрира върху положителното. Да подхожда с вяра и надежда дори когато мрачните мисли заплашват да надделеят.
Изтриване