За перверзията, наречена писане

Поетът излива душата си, залъгвайки себе си, че читателите разбират само половината от онова, което е искал да каже. В същото време той тайно се надява някой все пак да съумее да вникне в голотата на неговите щения.

Поетът се усмихва винаги надменно и с отмерен жест отбелязва, че пише повече за себе си, отколкото за хората. Ала късно нощем, когато се ражда поредната творба, хората са винаги там.

Ехото от клавиатурата дразни тишината. Неоновата светлина на монитора хищно поглъща поетични терзания. От тъмните ъгли на стаята изпълзява хорското мнение, само за да впие зъби и нокти в мислите на поета.

Утре сутрин той пак ще залъгва себе си, че умело е скрил душата си между редовете на написаното... Но точно сега поетът е обхванат от едно единствено перверзно желание:
Да се хареса на хората!