петък, 29 май 2015 г.

Кога започва животът?

Най-късно когато стоиш на един оранжев диван, в един средно голям апартамент.
Петима възрастни и едно три месечно бебе. Една майка, предадена от бащата на детето си, с болезнено оголени нерви и трескав поглед.

Сблъсък на поколения или живот в различни стадии?

Разговорът между възрастните се върти, около настоящето. Обсъждат се спешни мерки и методично се конструира план за действие. Говори се за неплатени сметки, за предстоящи срещи с адвокати и банкови служители. В средата на стаята се събира камара с чанти. Вече повече от час имам чувството, че се намирам в някакъв ниско бюджетен филм с кофти сценарий. Погледна ми за пореден път отскача по лицата на всички заобикалящи ме, само за да се прикове отново върху чантите в средата на стаята. Бягство или спасение?

Вече отдавна не следя разговора. Въздухът е пропит с разочарование, страх и гняв. Странно, но точно в този момент емоциите са по-лесни за разбиране от думите. Продължавам да се взирам сляпо в чантите. Рационалната част от съзнанието ми ликува, хаотичната ситуация е подчинена на структуриран план. Чантите са стегнати и спасението е паркирано на улицата. 100 километра на югозапад светът със сигурност ще изглежда различно. Значи бягството е спасение?! Ново начало, готово решение, изпитана формула.

Стоя на този оранжев диван между четирима възрастни и едно бебе. Сякаш вселената се е разцепила на две, всяка част лети с небивала скорост и двата свята коледират пред очите ми. От едната страна света на разумните и рационални възрасти, за които е детска игра да създадеш от един край ново начало. Възрастните, за които животът сякаш има вградена функция рестарт.
А от другата страна едно беззащитно бебе, което наистина току що е започнало живота си...

Поемам си въздух. Нима никой друг на този оранжев диван не си дава сметка, че живота започва само веднъж? Нима е по-лесно да вярваш във втория шанс и новото начало, отколкото да се примириш с голата истина?

Спасение и бягство не съществуват... Защото дори и на край света, онези чанти, които сега така търпеливо чакат в средата на стаята, ще бъдат с теб. А е невъзможно да събереш багажа си, без между катовете дрехи да се промъкнат спомени от едно минало с оранжев отенък.




4 коментара:

  1. Като пратиш жената и децата на море

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Да вярно, това съвсем го бях забравила :)

      Изтриване
    2. Много красиво написан текст! Напълно права сте, няма как да избягаме от миналото си...В кръгана шегата, амнезията е добър вариант, но все пак си е доста рискова..

      Изтриване