Прозаично

Поетът е мълчалив. Сухият цинизъм, който преди му позволяваше да се гмурка в дълбините на човешката душа, сега го задушава. Поетът е седнал в ъгъла на стаята и вместо вино пие чай. Прозаично.

Той концентрирано сезерцава тишината, докато около него избухва смях. Поетът наблюдава своите придружители и сянка на самота затъмнява погледа му. Той отпива от чашата си чай, а по устните му полепва горчивия билков привкус на нормалността. Тъжно.

Поетът си поема дълбоко въздух. Той избира да говори и остава неразбран.




Още от и за поета тук.

Безтегловност

Bryan Adams, празна магистрала и лилави облаци. Питам се, това ли е смисълът на живота. Тези кратки откраднати мигове на безтегловност. Спокойно задоволство и дори малко гордост. Последните минути преди да се разбихри бурята и да ни остави без дъх.

Въздухът е изпълнен в наеликтризирано очакване. Лилавите облаци треперят в края на хоризонта. Устните ми правят плах опит да се извият в усмивка...

Твърде късно. Завалява дъжд. Моята почти щастлива безтегловност се удавя в буря от хиляди въпроси.

Италианска идилия

Великден. Слънцето грее от сутринта с изненадваща настоятелност. Няма и следа от лошото време. Денят започва с празнична закуска. Сладкиш и кафе...

План за днес няма. Само груба посока. Езерото блести в нови вълнуващи отенъци на синьото. Свежият полъх на пролетта се заиграва с разцъфналите дървета. И докато вчера всички нервно бързаха да се скрият на сухо, днес темпото е съвсем различно.

Празнично настроение витае във въздуха. Туристите, облечени в своите спортни и функционални дрехи, са излезли на лов. Плячка има, разбира се, в изобилие. Разцъфтели цветя,

корабчета изгубени в лазурно синята шир. Идилия! Плячкосаните снимки бързо се разпращат на роднини и се споделят във фейсбук. От време на време някоя разтревожена майка-ловджийка подвиква след децата си да не се отдалечават.

На фона на това туристическо нашествие местните изпъкват. Италианците се движат бавно с неподравено самочувствие. Облечени са елегантно. Повечето жени носят поли или рокли без значение от възрастта. В сравнение с шума, който произвеждат туристите, местните са тихи и спокойни. Но когато човек се вгледа малко по-внимателно открива хилядите емоции на този южен народ. Малки жестове, които разказват цели истории. Погледи и докосвания. Млада двойка върви пред нас. Небрежна прегръдка почти между другото. Нейният усмихнат поглед и едно може би съвсем случайно докосване от негова страна... Изведнъж шумната цветна ловджийска маса ми се струва твърде студена и дистанцирана.


Bardolino. Още едно малко градче на брега на
езерото, чието основно припитание са гладните за италиански впечатления туристи. Ресторантьорите изкушават с аромати, бели покривки и музика на живо. Малките бутици по кривите улички обещават стил и мода. Сладоледените
щандове замъгляват погледите на децата. А ние оставаме замаяни от тълпата, шумът и пъстрите впечатления. Ударна доза живот. Дали е възможно човек да има лошо настроение тук?! Та дори фасадите на сградите греят във всевъзможни цветове.

Едно известно време се потапяме в това пъстро море от впечатления и оставяме любопитсвото ни да ни води. Така откиваме неделния пазар.  Около петнадесет най-различни щандове с изкушения. Маслини... зехитин... деликатеси... сладкиши и дори бижута. Някъде между всички тези впечатления, изкушения и цветове, откривам смисъла на думата идилия.





В страни от шума. На брега на езерето, в сянката на дърветата. Едно семейство. Един различен поглед към необятния живот и вълнуващите отенъци на синьото.

Леща и вино

Втората нощ от нашето пътешествие е приключенска. След вкусната пица и чаша вино се унасяме в дълбок сън, който обаче не трае дълго...

Метерологичните богове или пък дъждовните червеи явно са решили да си отмъстят. Над езерото Гарда се разразява чутовна буря. И ако следваме мисълта на Богомил Райнов: Taйфуните носят нежни имена. То тази буря със сигурност се казва Гудрун.

Гудрун е сърдита и коварна. Тя не просто излива гнева си като всяка друга своя посестрима... Не! Гудрун подплатява недоволството си с гръмотевици, светкавици и градушка. От учтивост ние останахме будни да се насладим на неините умения.

Истината е, че се оказа сложно да се спи в каравана по време на буря. Нощуването в каравана не може да се сравнява с това в палатка. Човек остава сух и е добре защитен от прищевките на природата, но въпреки това инстинктите ти за самосъхранение се задействат до ниво ядрена заплаха.

Освен това Гудрун е първата буря, която ни се случи в караваната. Сигурно дълго ще си спомняме за нея като за всеки друг първи път с равни дози умиление и раздразнение.

След малко или много безсънната нощ започва и новия дъждовен ден. Въпреки мрачните изгледи за хубаво време се впускаме в ново приключение. Въоражени с чадъри се отправаме към съседното градче. Lazise се оказва малко китно градче, чийто основен доход са туристите. Тук почто всеки знае две три думи немски и с готовност се впуска в живописни обяснения, що за стока продава.

Аз откривам в Lazise хиляди малки неща, които спират дъха ми. Чарът и романтиката на Италия такива, каквито ги познаваме от филмите и книгите се крият тук на всеки ъгъл. Малки усукани улички. Ярки фасади на къщи. Цветни капаци за прозорци. Безупречно белите ризи на келнерите. Месарницата на Луйджи и пекарната на Мария...

Промъкваме се между дъждовните капки, опиянени от впечатления и цветове. Улиците са пълни с хора въпреки лошото време. Лесно е да останеш с впечатлението, че всичко е точно такова каквото трябва да бъде.

Спираме се пред един щанд за сладолед. Още повече цветове. Верни на принципа: когато си в Рим, прави като римляните и ние си купуваме сладолед. Балансирането между чадъри и сладолед става сложно. Шмугваме се в една малка уличка в страни от шума на града и търсим обежище под една стряха.

Докато ям сладоледа си през този не до там перфектен ден, откривам едно вълшебство. Старинна улична лампа, която свети с мека топла светлина през този мрачен и дъждовен ден. За пореден път осъзнавам, че именно малките неща придават смисъл на живота и го правят значим.

Надвечер се прибираме в нашата каравана. Небето сивее, дъждът упорито продължава да се сипе, а ние бързаме да се отърсим от тежеста на мократа умора.

Стопляме си консерва с леща и отваряме бутилка италианско вино. Простичка, почти приключенска вечеря, която ме кара да се усмихна.

Първа част на пътеписа тук.

Втора част на пътеписа тук.

Върхове и граници

Върховете...

Да се събудиш в низина заградена от алпийски върхове придава особено значение на деня ти. Изпълваш се с вдъхновение за нови подвизи и приключения. Взираш се в спящите заснежени великани и сякаш всичко е възможно. Дробовите ти се изпълват като чели за първи път с въздух и всяка пора на съществото ти се отваря за покоряване на нови висини.

В съшото време, обаче докато трае този вдъхновяващ рестарт на дух и тяло, една част от мозъка ти осъзнава колко нищожен и малък си всъщност на този свят. От този момент нататък можеш да изпитваш единствено страхопочитание към природата и нейните сили.

След закуската пътуването продължава. Остват около 350 километра до мечтаната цел, а именно езерото Гарда. Това е най-голямото езеро в Италия. И поради мекия климат и красивата природа любима туристическа дестинация на много германци и австрийци.

Вместо директната магистрала към Италия, избираме един от по-лесно проходимите проходи (Reschenpass). Така започваме да се лакатушкаме с нашата каравана между върховете. А от ляво или от дясно изкачат от време на време малки планински селца. Дървени къщи сгушени в полите на Алпите, а в средата на всяко селце църква с камбанариена кула.

С напредването на деня изчезва и мъгливата сутришна сивота. По небето танцуват пухкави облаци и дори слънцето се прокрадва все по-често между тях.

След около два часа и половина се появява и заветната синя табела с жълти звезди и надпис Italia. Просто така хоп ала хоп и човек се оказва в друга държава. Без значение, колко често ми се случва, преминаването на граници в европейския съюз си остава почти вълшебно преживяване за мен.

Граничните контроли и митниците са дразнещи крадци на време. Но ти предоставят нужното време да преосмислиш факта, че след малко ще навлезеш в друга държава с друг език и култура. Имаш време дори да се насладиш на нетърпението и любопитството. А така хоп ала хоп може човек дори да преспи границата и да се събуди в друга държава.

Липсата на митници и гранични комтроли улеснява живота. Човек може да си купи евтино кафе в Люксембург, да отскочи за ден до Холандия или да закусва в Париж. И въпреки всички удобства аз по детски наивно очаквам при преминаването на граници заря, фойерверки и фанфари.

В Италия пътуването се проточва още по-дълго заради ограниченията на скороста и преминаването през доста населени места.

Но все пак стигаме до нашата цел. 

Посреща ни залеза над езерото. 

                                         

                                        А денят завършва с разходка около езерото и пица.

Първа част на пътеписа тук .

Италианска мечта

10 дни. Двама възрастни. Една кола и една каравана. Груба посока: Италия. Изходна позиция: Средата на Германия. Едно пътуване на принципа: какво му трябва повече на човек.

Началото. Четвъртък. Три дни преди велик ден. Небето е намръщено и сиво. Излива гнева си под формата на ситен дъжд. Влажен студ бавно се всмуква в дрехите. Обещаните 18 градуса, придружени от италиянска кухня, изглеждат все по-съблазнително. Последни приготовления...

По-голямата част от пътуването преминава по магистралата. Във всяка друга страна това би било скучно начинание. Но в Германия магистралите са едни от най-добрите места за изледване на характери. Тирове, които се изпреварват един друг. Отстрани погледнато ужасяваща картинка. Две големи чудовища със сходни качества мерят сили, но когато се вгледаш по-внимателно в подобни процеси откриваш човека зад кормилото.

Има шофьори на тирове, които се държат така сякяш магистралата им принадлежи и те единствени превозват важен товар. Но има и такива, които въпреки умората, хилядите километри и опънатите нерви остават търпеливи и човечни на пътя. Вторият вид комуникира на свой собствен език помежду си. Сигнализират и намаляват скоростта, когато разстоянието е достатъчно за някой колега да се включи в движението. А благодаря на този език е: десен мигач – ляв мигач – десен мигач.

Между другото шофьорите на тирове са едни от малкото на пътя, които нямат проблеми с факта, че кола с каравана не може да се движи с повече от 100 километра в час.

И така къде със 100 километра в час, къде с по-малко се придвижваме към нашата италианска мечта. Красива природа се редува с инжинерни постижения и от време на време някое друго задръстване. Но що се отнася до задръстванията по немските магистрали, то това е отделна история.

Здрачът бавно разгръща своето покривало, когато първите планински върхове се появяват на хоризонта. Лилави облаци обгръщат заснежените върхове. Пристигаме в Австрия към 20 часа. Върховете тук са скрити в мрак, а дъждът, който ни посреща бързо се превръща в пухкав сняг. Бързо си намираме малък къмпинг близо до границата.

Уморени с благодарност откриваме, че кимпингът си има ресторант. Гладът и умората обаче биват бързо заместени от възхищение и почуда. Дървени мебели, цветни покривки, меки агнешки кожи, музикални инструменти по стените и аромат на домашно приготвена храна. Посреща ни мъж на средна възраст с пепеляво руса коса и загоряло, от планинските слънце и вятър, лице. Домакинът ни се движи ловко между масите и припява на австрийските традиционни ритми, които изпълват помещението.

Топлата вечеря и приятният разговор със съседите ни по маса са перфектен завършек на дългия ден. Но домакинът ни има съвсем други планове за нас. След вечеря гостите получават безплатен плодов шнапс, а планинецът се настанавя пред пияното и започва да свири, докато децата от съседната маса му припяват.

Споглеждаме се. Нима това наистина ни се случва?

Заспиваме късно вечерта само, за да се събудим на следващия ден и да открием, че сме нощували в прегръдките на върховете.

Жълтото чудовище

Лесно се руши. До вчера на онзи ъгъл имаше голяма триетажна къща. Днес стените и покривът са погребани в голям метален контейнер под пласт прах и спомени. Острите зъби на един жълт багер се впиват със свирепа целеустременост в останките на къщата.

Жълтото чудовище няма съвест нито скруполи. То методично унищожава. Бам! Още един залп отминали животи изчезва в контейнера. Чудовището е гладно, а крехките останки на къщата едвам го засищат.

Лесно се руши. Тази мисъл отеква в съзнанието ми, докато пия следобедното си кафе, а контурите на миналото чезнат пред очите ми.  Жълотото чудовище напада отново и отново. Но аз не мога да му се сърдя. Неговата свирепост е отражение на нашия прогрес.

Ние никога не спираме, рядко поглеждаме назад и сме все заети да гоним бъдещето. Доброто рядко ни стига, защото повече и още са любимите ни думи. Всичко без гланц и блясък е старо. А старото трябва да се разруши, все пак е лесно да се руши.
Успешно забравяме, че разрухата води след себе си единствено празнина. А от празнината рядко произлиза бляскъв прогрес.

Усмихвам се на жълотото чудовище. То не е виновно. Ние сме тези, които вярват в модерни приказки.

Монолог

 Пусни си любимата песен, сложи слушалки. Погледни на другата страна. Забрави. Затвори очи. Нека да не опетняваме подредения си живот с обвинения. Ти си уморен, а аз бързам. Нека бъдем цивилизовани: да разменяме усмивки, вместо викове. Погрижи се за неотложните си срещи, а аз ще пригладя ръбовете на гордостта си. Не... няма нужда! Защо да говорим?! Тишината казва всичко.

Лека нощ!  Изгаси светлината, скрий се от неудобните истини. Завий се през глава. Дано да сънуваш един по-розов живот. Внимавай, не прави големи скокове на сън, може да паднеш в пропастта от въздишки между нас.

Добро утро. Не забравяй да провериш имейлите си. По-късно ще ти пиша, да ти напомня да купиш мляко. Може би трябваше да те целуна и да ти пожелая хубав ден. Но  рано сутрин  нямаме време за детинщини. Избери тъмно синята вратовръзка, тя най-добре пасва на любезната ти усмивка.

Здравей! Как беше денят ти?! Oooo, да... Извинявай! Забравих! Трябва да сме цивилизовани и да разменяме усмивки вместо иститни. Пусни си любимата песен, сложи слушалки. Погледни на другата страна. Забрави. Затвори очи! Знам, че си уморен, а аз бързам... Обещавам да затворя вратата след себе си. Тихо.

Мастилени отпечатъци

Думите тежат. Криволичат и накланят везните в грешната посока. Мастилото се размазва. А в ъглите на листа се крият поетични въздишки.

Треперят. Изнемощели. Изплашени.

Думите тежат. Раменете на поета са превити. Той се взира в мастилените отпечатаци на своите въздишки.

Тихо е. Думите тежат. А поетът трепери. 

Още от и за поета тук и  тук.